вторник, 27 ноември 2012 г.

Хомеопатията и космодиска

Днес по една телевизия (не казвам коя, за да не правя реклама) гледах и слушах един доста смешен спор за хомеопатията. Привърженикът ѝ беше член на някакво "хомеопатично дружество", много напорист и дори агресивен (но не дип много умен). Опонентът му беше нормален здравомислещ лекар, но за съжаление по-плах, леко заекващ и с не особено обмислени аргументи. А аз изцяло бих подкрепил именно него! Защото за мен хомеопатията не е нищо друго освен просто една религия. Привърженикът каза следната гениална мисъл: че хомеопатичното лекарство (ХЛ) лекува само хора, които са болни и имат нужда от лечение; ако си здрав, ХЛ е "абсолютно безвредно" - и без ефект. Това беше по повод на онзи смелчага (физик), който беше изпил 280 хапчета от ХЛ и - представете си - останал жив и нищо му нямало. Е да, но това било така, защото той бил здрав и на него ХЛ не можело да подейства! Опонентът се опита да каже, че в тези хапчета "няма никой" и понякога разреждането е толкова голямо, че я е останала една молекула от активното вещество, я не. Е да, обаче се бил запазил "споменът" за активната молекула и именно той лекувал. Освен това споменът оставял своя следа като променял "структурата на водата" и това също е гвоздей в лечението. Настръхна ми перуката като го слушах този хомео-пат, който според мен си беше чист психо-пат. Защо религия ли? Ами сравнете: "Бог помага само на тези, които вярват в Него".

Отдавна се чудя що за щуротия е хомеопатията. В науката има неоспорими и задължителни за всеки здрав разум фундаментални истини. Има невъзможни неща просто защото са невъзможни. Не е възможно например да се направи перпетуум мобиле. Не е възможно също така да се запали водата и от това да се добива енергия (както твърдеше един небезизвестен български доктор, същият, който запушваше къде-що види озонови дупки, стига някой да му дадеше за тази му високохуманна дейност няколко милиарда, а може и милиона, долара - това беше преди да избухне демокрацията). От ХЛ се печелят луди пари: ами слагаш в хапчето нищо или почти нищо, а после го продаваш сякаш в него има нещо! У нас се предлагат платени курсове по хомеопатия. Можеш да се прегледаш при "хомеопатен лекар" срещу стабилен хонорар (както разбрах, доста по-стабилен от хонорара на "конвенционален" лекар). Толкова ясна и подразбираща се от само себе си е тази шарлатания, че няма мегдан за спорове. Същото е както с "Космодиска" (внимание: продуктово позициониране!) или "Наколенката на д-р Ливайн" (също!). Писах вече в блога си върху тези "методи за лечение": (http://ochemist.blogspot.com/2010/12/blog-post_06.html).
"Мощни магнитни вълни" лекуват (а такива в природата няма!) колянните стави. Евтини пластмасови парченца премахват дископатията - през три ката вълнени пуловери или жилетки... Разберете, хора, това са невъзможни неща - както е невъзможно "да се подкваси морето" (цитирам Ст. Робев). Невъзможно е липсата на лекарствени молекули или наличието на само пет-шест от тях да лекуват болести, срещу които истинската медицина намира лекарствени средства след десетилетия упорита и саможертвена изследователска работа. Да си припомним откриването на антибиотиците. Неведнаж съм питал германски професори по фармацевтична химия за становището им по въпроса за хомеопатията. Разбира се, че и там категорично и официално хомеопатията не се признава за лечебен подход и не се преподава в университетите. Питал съм също германски аптекари (мои приятели): "да шарлатания си е (нем. Betrug), но добре се търси и продава, затова ние не може да не я предлагаме в нашите аптеки". Винаги е съществувала дилемата в здравеопазването: лечение и здраве - или печелене на много парѝ. Световен проблем, който едва ли ще намери решение в близките десетилетия...

Хомеопатията - за разлика от много други шарлатании - си е спечелила правото в обществото, да не бъде считана за измама или за порочна практика. Дори е позволено официалното ѝ практикуване. Нашата родна фармацевтична общественост май няма още твърдо и научно обосновано становище или поне не ми е известно да има. Като здравомислещ химик обаче аз не мога и няма да се примиря никога с измамата, че пет-шест молекули или "споменът" за тях могат да лекуват.

Хомеопатия или космодиск - изберете самѝ!

27 ноември 2012

петък, 5 октомври 2012 г.

За гост-студентите и престижа на нашите университети

Думата Gastarbeiter в немския език означава гост-работник. Гост-работниците построиха в процъфтяващата днес Германия подземните градски железници, аутобаните, къщите, парковете и какво ли още не през последните 50-ина години. Като нарицателно тази дума се асоциираше с "гостите" главно от Турция, Гърция, Сърбия, Италия и др. бедни страни, тези гости обикновено имаха неугледен външен вид, не говореха немски, живееха в бараки и в гета. Не се гледа и до ден днешен с добро око в Германия на гастарбайтерите, въпреки че техният принос за благоденствието на германците е огромен.

Точно обратното се отнася за нашите гост-студенти. Техният принос за благоденствието на България е... отрицателен. Още по-отрицателен е той за издигането на престижа на нашите висши училища! Тези гости идват тук не за да добият знания, а диплома. И то без да си дават много зор, стига да имат заможни родители. Както се изрази един мой приятел - те не са тук да учат, а за да дават пари. Бих добавил: и за да вдигнат благоденствието на някои по-отбрани българи.

Днес научих от новините кои са най-добрите университети в света според „Таймс“ (04.10.2012). Разбира се за поредна година нито един български университет не попада в класацията на Times Higher Education World Reputation Rankings. Това никак не ме учудва. Много добре познавам качеството на обучение в някои наши университети, а съм имал възможност и да сравнявам с водещи световни университети. Гостувал съм и/или съм участвал в работата на следните университети: в Бъркли и Рино (САЩ), в Цюрих (Швейцария), в Щутгарт, Кийл, Хале (Заале) и Вюрцбург (Германия), в Лийдс (Англия). Навсякъде в тези наистина престижни университети разликата с българските е не само драстична, тя е катастрофална! Колкото е разликата например между съвременен автомобил "Лексъс" (мейд ин Джапен) и мургава каруца с магарешки впряг, мейд ин Факултето.

Как може един университет, па бил той и български, да се нареди между най-добрите, след като тук (в тази страна!) за престижно се смята, ако като преподавател успяваш изгодно да продаваш изпита си на студентите. И държавната политика е в тази посока. Макар и да не поощрява директно тези практики, държавата си затваря едното око (а често и двете), когато някой университет отваря широко вратите си за чуждестранни студенти, които желаят да заплащат съответната такса за следване (по-рано в долари, а сега в Евро). После се оказва, че те са готови да си плащат и извън регламентираните държавни такси и май никой не се впечатлява от това.

Най-добрият университет в света е Калифорнийски технологичен институт, т.нар. CalTech (САЩ), следван от Оксфорд (Великобритания) и Станфордският университет (САЩ). В Топ 100 на класацията най-много университети има от САЩ - 47, следвани от Великобритания - с 10. Стабилни са атестациите за университетите от Япония, Китай, Сингапур, Индия и Южна Корея. Къде сме ние? Ами няма ни, и още дълго време няма да ни има, нито в топ 100, нито в топ 500...

Голям майтап - единственият представител на Балканите е Турция, която има три университета и пет висши учебни заведения в топ 300! Майтапът е голям, защото в последно време именно турските студенти в България най-успешно пълнят джобовете на българските университети и преподаватели. Отговорете си сами на въпроса: защо тези турски младежи идват да учат тук?? Защото е по-добро образованието ли? Не, разбира се. Защото знаят български ли? Не, не го знаят. Те идват тук уж да учат науките на английски език. Повечето от тях и английски не знаят добре. Но няма лошо, голяма част от преподавателите също не знаят английски. Никой не ги проверява, никой не им изисква сертификат за знаене на английски, и на едните, и на другите. Това обикновено са младежи от Турция, които нямат шанс да отговорят на критериите за прием в турски университет. Много от тях не притежават качества да бъдат студенти въобще, включително и студенти в България. Но те имат едно важно качество - те са платежоспособни! Всички останали критерии отпадат. Разработени са разнообразни начини (методи, варианти) за следване у нас със съдействието на платежоспособните родители:
  • Директно заплащане на професора (доцента) за взимането на изпита - класика в жанра.
  • Заплащане на (добре) платени частни консултации (уроци), давани от същите преподаватели, които участват в изпита.
  • Ходатайства на един преподавател пред друг негов колега, първият от които е получил възнаграждение за услугата.
  • Комплексно обслужване - плащаш си дебело на един влиятелен преподавател (например декан или заместник-декан) и той после ти урежда нещата до края на следването! Немаш грижа!
Тези методи (сигурно има и други) не съм ги измислил аз, аз дори не съм и подозирал, че е възможна такава изобретателност. Разказвали са ми ги потърпевши, респективно практикуващи студенти (и преподаватели). При това тук не става дума за законно установената такса за обучение, която в някои университети достига 7-8 хиляди ЕВРО за студент на година.

Та това - за студентите от Турция. Валидно е и за студентите от арабските страни. По-рано същото се отнасяше и за гръцките гост-студенти, но след като постъпихме в Европейския съюз, техният наплив към България чувствително намаля. Длъжни сме да ги обучаваме без такси за чуждестранни студенти. Ще видим докога. Защото и Гърция, и Турция (наскоро) съобщиха, че вече няма да признават дипломите от България без приравнителни изпити. Дано! Нашият министър, граф Игнатиев, беше реагирал остро - как може! Турция ни обижда на образование, ние сме добри, я вижте колко много турски студенти обучаваме, нас ни признават! Признават ни, само че друг път (както казваше едно детенце в един филм).

Кой печели от тази страхотна образователна система? Всички! Студентите, защото получават диплом за висше образование (макар и не от баш престижен университет); преподавателите - защото си пълнят джобовете, портфейлите, чантите, банковите сметки и др. подобни; университетите и факултетите - защото се сдобиват с хиляди и милиони евровци, с които плащат високи хонорари (на който заслужава) и си купуват хубави играчки, като например ноутбуци, айподи и айпади, а понякога има дори за научна апаратура и за мултимедийни инструменти. И за ремонти и обзавеждане остава по нещо. И така - всички са доволни и щастливи! Обаче в световната класация на добрите университети ще влезнем... през крив макарон!

Навремето, когато при мен на изпита пропадаха (поради незнание!) около половината от явилите се студенти, ръководството на факултета ме критикуваше навсякъде и винаги, че съм пречка за извънбюджетното финансиране, даже имаше заплахи, че няма да ми купят нов компютър... Един декан ме упрекна навремето, че съм изпратил десетки чуждестранни студенти да продължат следването си (и плащанията си) в Пловдив (там щели да ми издигнат паметник на едно от тепетата!) и че факултетът щял да загуби стотици хиляди евровци. Това се тръбеше по всеки повод, но когато направих справка в деканата и доказах, че НЕ заради написани от мен двойки тези 28 студенти са напуснали, никой не си посипа главата с пепел. Призивът беше безпощадно ясен: не ги късайте, за Бога, ако искате факултетът да има пари. Сега се правят специални, силно облекчени тестове за чуждестранните студенти, олекотени учебни програми, снижаване на критериите и т. н. Е как да не протестират българските им колеги! Явна дискриминация! Да не говорим, че българчетата се явяват на непосилно тежки приемни изпити още в самото начало, за да станат студенти, а чуждестранците - не. И още нещо: ако чуждестранният студент прекъсне по слаб успех, това не го натъжава, защото на другия ден отива в деканата и подава молба за възстановяване на студентските права, при което молбата му се удовлетворява, взима му се таксата и той продължава да "учи" по познатия вече начин. При българските прекъснали студенти това правило не важи, пропускат една-две учебни години и възстановяват права с приемен изпит, на който трябва да изкарат минимум тройка! И аз питам: с какво са заслужили те тази дискриминация? Мисля, че всички знаем отговора.

Има една стара приказка: сиромахът няма какво да загуби. При социализма се казваше друго: пролетариатът няма какво друго да губи, освен оковите си. Е добре, ние като сиромашка държава (най-сиромашката в ЕС) какво ли можем да изгубим? Има какво - достойнството си, разбира се! Според общоприетата дефиниция думата проституция означава "извършване на сексуални услуги срещу заплащане или друг вид облаги". В по-преносен социален смисъл аз бих дефинирал думата проституция по-общо: извършване на неморални или престъпни услуги срещу заплащане или други подобни облаги. Оставям на читателя да прецени, дали тази дефиниция е приложима към темата на настоящия блогов принос.

Все пак, докато още е възможно, следвайки висше училище в България, да добиеш някакви знания, въпреки системата и въпреки паричните препятствия по пътя, и докато все още много, ама наистина много, искаш да се изучиш, то не всичко е загубено. Познавам поне петима колеги (и приятели), които завършиха в "тази страна" и се реализираха много успешно в най-престижни университетски и/или изследователски институции по света. Като студенти те бяха много бедни, едвам връзваха двата края, и не можеха да си позволят - и дори да си го помислят - даване на рушвети. Но с воля, с упорито учене и надарени с ум по рождение, те съумяха да постигнат едно прилично съществуване за себе си и семействата си. Пропуснах да спомена - с огромен стремеж към самоусъвършенстване и чрез самодисциплина!

сряда, 25 юли 2012 г.

Агентът Озон

Ако се чудите, откъде пък се взе тоя агент, веднага ще ви задоволя любопитството: това съм аз!

Преди около седмица получих покана от пощенски раздавач да ида в пощата да си получа препоръчано писмо. Не очаквах такова писмо от никого. Там трябваше да подпиша обратната разписка и погледнах плика - подател беше КРДОПБГДСРСБНА. Бях доста озадачен. Отворих го веднага: оказа се, че са ме открили в документацията на Държавна сигурност! Бил съм "секретен сътрудник" от юли 1974, а през 1976-а съм бил "снет от отчет".

Тогава си спомних една почти смешна история от юли 1974-та, когато едно младо момче, представило се като инженер от тогавашния Комитет за наука и технически прогрес, ме покани да поговорим и да пием по кафе в една сладкарница, не помня вече коя. Говореше ми какво трябва да правя по време на предстоящата ми след две седмици едногодишна специализация в Германия по DAAD. За да "помогна на родината", трябваше да се оглеждам за някой бактериален щам, произвеждащ антибиотици, или за някакви разработки на нови лекарства, или въобще за някоя технология, която би могла да се внедри в България - за да "подпомогнем родната промишленост". Няколко дни по-късно пихме още веднаж кафе и той ми каза как да се свържа със съответния "оперативен работник" в Германия, ако откриех нещо, което да предам спешно на "родината". Аз обаче знаех, че ще се занимавам с чиста наука - както и стана - и че по никакъв начин нямаше да имам достъп до разработването на подобни супер-материали и технологии. Не възразих, не отказах, защото бях чувал от колеги, ходили на дълги специализации, че подобна "обработка" преди заминаване е рутинна. Никога нищо не съм писал, подписвал и с нищо не съм информирал "службите". Това се вижда и от текста на решението:

"Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Разходни документи, отчетени от ръководил го щатен служител, документи от ръководили го щатни служители, съдържащи се в дело Ф1, а. е. 3448 – 2 тома; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3." 

(т. е. "органите" са си отчитали дейност, но нямат материал, написан от мен.)

Дори не знаех, че някога съм бил регистриран като секретен сътрудник на ДС (ПГУ-VII = Първо главно управление, отдел седми "Научно-техническо разузнаване"). След завръщането ми в края на 1975-а никой не ме е потърсил за нищо и никой не ме е питал каквото и да било. Написах само един обичаен отчет за ЦИНТИ, както се изискваше от всички командировани. Това е. Разбира се на ръководни длъжности съм работил много по-късно, чак от 1989 г., т. е. 13 години след като съм бил "снет от отчет"!

Какво означава споменатото криптирано съкращение КРДОПБГДСРСБНА можете да разберете от публикуваното в Интернет Решение № 2-33 от 11.07.2012, отнасящо се за Медицинския университет:

http://www.comdos.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BE/Decision-View/p/view?DecisionID=432

Там ще научите повече и за моите "колеги" от ДС с псевдоними "Райков", "Велев" и др.

Дълго се колебаех дали да пиша нещо в отговор на решение 2-33. Защото ми се виждаше смешно и нелепо така с лека ръка да ми тропосат табелката "агент".  Но накрая реших с няколко реда да опиша моето "агентурно минало", което почти бях забравил.

Със секретен поздрав,
Ваш Озон

25 юли 2012 11:50

POST SCRIPTUM

Все пак, един ден, доста време по-късно, реших да ида до "Комисията по досиетата" с ужасяващото съкращение КРДОПБГДСРСБНА, намираща се вляво от входа на Софийската народна опера (зад паметника на Александър Стамболийски). Трябваше да дам заявка един месец предварително. Но процедурата беше добре уредена, всичко беше точно. И така, на 18 декември 2017 г. – след една реплика на служителката "Ооо, вие сте били сътрудник!" – получих две тънки папки с материали. Бил съм регистриран към VII отдел от оперативния работник (ОР) полковник Алексиев, дело № 10432 "Озон", начало 28.II.1974 г.
Папките съдържаха два вида документи: (1) доклади на щатните "разработчици" за мен и (2) копия от цялата ми – лична и служебна – кореспонденция по време на специализацията в Германия. Маркиран с червено е текстът, с който съобщавам на моите близки, че писмата се получават в Германия разлепени и скъсани и че се бавят повече от необходимото... Явно са чакали "ред" да бъдат прочетени и копирани. В папките нямаше доноси за мен и от мен! Най-красноречиво е решението на "шефа" от 26.07.1976: "да се закрие личната разработка поради липса на данни за С.С." (какво ли значи? може би "секретни сведения"?) И още: "Нецелесъобразно е продължаване на личната разработка за агента Озон". Това е.

11 юни 2018 11:00

неделя, 17 юни 2012 г.

Как да разкажа истината? Случаят "Захариев"

За 40 години "служба" в областта на университетското образование - отначало като асистент, после доцент и от 2000-та година като професор - съм натрупал доста спомени за случки, които са ме ужасявали и възмущавали. Много ми се иска да ги разкажа, за да се знае в какво време сме живяли и работили. През този немалък период от време дори се смени социалната и политическата система - от развития социализъм, през "нежната революция", та досега, когато си мислим, че е дошла най-сетне "демокрацията", въпреки че мнозина охарактеризират настоящето просто като "див капитализъм". Всички знаят, че "демокрацията" по български образец отприщи бандитщината и най-изтънчените форми на корупция на всички равнища, вкл. и в системата на университетското образование, където върви старият и добре утъпкан принцип "изпити срещу пари". Както е казал поетът, "разровиш ли го, ще мирише и ще горчи като отрова". Мога да опиша кой професор (доцент) какви тарифи е имал, как се е проверявало дали семейството на дадения студент е достатъчно заможно и независимо дали студентът знае или не, дали е подготвен за изпита или не, получава системно двойки дотогава, докато сам се досети защо екзаминаторът продължава да го къса...

Обаче имам много спирачки, които ми пречат да разкажа истината с конкретни имена и факти:
  1. Много често научаваш историите на студентите от техни директни разкази, но нямаш истински доказателства, като например белязани банкноти или аудио-видео-записи. Официалните власти не е известно да са си давали труда да използват СРС-та (специални разузнавателни средства). Дори се носи мълвата, че безобразията се потулват умишлено и че мнозина имат интерес те да продължават да се случват.
  2. Ако посочиш имена и факти само по разкази на очевидци или на потърпевши, то засегнатите лица, които обикновено са агресивни и/или безкрупулни, ще насочат към теб купища измислени клевети и компромати, ще ти подхвърлят белязани пари, за да те уличат точно теб в корумпираност, ще използват връзки да те окепазят в медиите и какво ли още не. Ще се видиш в чудо как да изчистиш името си. Както се казва в известния виц - иди после доказвай, че нямаш сестра... А истински корумпираните ще продължават да си трупат и да си множат благоденствието.
Мога да илюстрирам казаното с една много показателна историйка от моя 40-годишен опит на преподавател. Ще я нарека "случаят Захариев" (истинското име ще скрия, за да не навредя на репутацията на този бивш мой студент).

Един ден по време на изпитната сесия идва при мен един юнак и казва: "Добър ден, аз съм ваш студент и се казвам Захариев". Поздравих го и аз на свой ред и го питам с какво мога да му бъда полезен. Той прошепна: "Не ви ли се обадиха за мен?" - "Кой трябваше да ми се обади?" - недоумявах аз. "Едни момчета." - "Не, казвам, за какво да ми се обаждат?" - "Ами да ми нанесете оценката в книжката и в протоколите". "Но аз не съм ви изпитвал" - казах учудено. "Е не ви ли се обадиха?" - продължи да настоява Захариев. Казах му да се яви на изпита и тогава ще му нанеса съответната заслужена оценка, както на всеки друг. Той си тръгна неудовлетворен, но това е само безобидното начало на тази случка. Ден-два по-късно Захариев пак ме издебна сам в кабинета и ми връчи студентската си книжка в ръцете. "Какво става, защо ми я давате?" - "Амиии, да ми нанесете оценката..." Оттам се подава банкнота, поглеждам - 50 германски марки! А такааа! Развиках му се: "Какво си въобразявате? Марш навън!" и го изгоних, заедно с книжката и банкнотата разбира се. Разказах това междувременно на някои от колегите, които се намираха наблизо, надявайки се с това да се е приключило. Но уви! След около седмица пристига пак юнакът и вика: "Ето, да ми нанесете оценката в протоколите и в главната книга!" - "Моля? Как така, нали не съм ви изпитвал?" - продължавам да недоумявам. "Но нали сте ми написали вече оценката!" Като поглеждам в книжката, що да видя: отличен (6)!!! И със син химикал някакъв скалъпен неграмотен подпис, уж мой (дори далечно не наподобяваше!). Взех една яркочервена химикалка и написах с едри букви на цялата страница по диагонал : "Оценката и подписът не са мои! Студентът не се е явявал на изпит!" - после мой подпис и дата. Всичко това с червен химикал. Захариев ме погледна втрещен: "Но как? Нали сте обещали на момчетата, че всичко ще е наред!" Казах му, че ще напиша доклад до декана (проф. Д. Михайлова) и в него ще предложа изключването му от Медицинския университет.

По-късно от моята лаборантка научавам, че на стълбите тя е видяла, как две млади момчета, на по около 20 години, непознати, са писали нещо в някаква студентска книжка. Малко по малко започнаха да ми се проясняват нещата. Но истинската развръзка дойде на следващия ден, когато Захариев пристигна с баща си. Първо при мен. И ето какво ми разказа  Захариев-Старши (синът му излезе да чака навън в коридора). Около две седмици преди това синчето било на дискотека някъдеси в студентския град и споделило, че му предстои много тежък изпит - по органична химия. Две момчета на масата, непознати за него, попитали "Така ли, а кой ще те изпитва?" - "Доцент Иванов" - казал Захариев. "А-а-а, Иванов значи! Ами че той е наш човек, ще те уредим!"- казали непознатите. На другия ден му рекли "Даваш осем хиляди лева и си готов!" - "Но това са много пари!" - казал  Захариев-Младши. "Иванов искаше десет хиляди, едвам го склонихме на осем, понеже ни е приятел" - казали те. Младши разказал у дома и родителите му, не особено заможни, с мъка събрали тези пари оттук-оттам и му ги дали. Онези младежи казали ОК, иди и кажи на Иванов, че ние те пращаме. Върнал се Захариев след два дни и рекъл "Иванов отказа да ми признае изпита!" - "Аха, ясно" - отсекли те - "не ти е повярвал, защото е много предпазлив..." И допълнили, че Иванов вероятно ще поиска още пари. Тогава Младши опитал номера с 50-те марки, но пак ударил на камък и отишъл да се оплаче на своите "благодетели". Онези рекли, че ще идат тогава лично да уредят нещата и затова посетили факултета и "уредили" отличната оценка с нескопосано подправения ми подпис в книжката - собственоръчно!

Когато след време (в продължение на две седмици "моите приятели" изчезнали от дискотеката) младшият Захариев най-сетне ги намерил и успял да им разкаже за червените ми забележки в студентската книжка, те му обяснили, че Иванов е взел парите и сега се е отметнал, но че те имали връзки с адвокати и журналисти и сега щели да ми дадат да се разбера, щели да ме "подредят както заслужавам", т. е. ще ме пишат по вестниците, "24 часа", "Труд" и т. н., и ще ме дадат на прокурор и пр., задето съм взел подкуп от горкото студентче!

А то, горкото студентче, повярвало, че аз съм взел парите, и разказало всичко на баща си, за да обмислят какво да предприемат. Бащата, инженер, възпитан и нормален човек слава Богу, беше осъзнал, че онези келеши са прибрали осемте хиляди (по онова време, около 1994 г., приблизително 400 долара) и са измамили наивния мой студент. Отидохме всички заедно при декана, проф. Михайлова, която вече се беше запознала със случая от моя доклад, разговаряхме надълго и нашироко и стигнахме до заключението, че ще е най-добре Джуниър, т. е.  Захариев-Младши, да подаде молба за напускане на Медицинския университет, за да не се налага да бъде административно отстранен, и да си потърси реализация в някое друго висше училище. Това взаимно споразумение беше приемливо и за трите страни (за Захариеви, за декана и за мен), а младите измамници от дискотеката останаха непипнати и ненаказани, за да не си навличаме допълнителни непредвидими неприятности. И без това щеше да е трудно, практически невъзможно, да се докаже пред съдебната система, че всъщност те са присвоили парите. Пък и дали някой въобще щеше да повярва на цялата тази абсурдна историйка?!

понеделник, 27 февруари 2012 г.

ПО-ДОБРЕ ПО-МАЛКО, НО ПО-ДОБРИ ПУБЛИКАЦИИ

[Тезиси на мой доклад - 1988 г. - пред разширено заседание на Научния съвет на Научния институт по фармакология и фармация (НИФФ) с Фармацевтичен факултет при Медицинската академия - София с председател академик д-р Атанас Малеев; директор на НИФФ по онова време беше проф. д-р Йордан Стоичков.]
(със съкращения)
Уважаеми колеги,

През последните десетилетия бяхме свикнали да се възхищаваме на новите дрехи на краля, каквито и да бяха те. Става дума за това, че малцина се осмеляваха да посочат или коментират някои слабости, отрицателни страни от нашия научен живот, малцина се осмеляваха да извикат "Вижте, кралят е гол!". А всички знаем, че слабостите няма да изчезнат сами, ако ги премълчаваме, ако се правим, че не съществуват. Юлският пленум на ЦК на БКП 1987 г. даде нов курс за развитие на обществените отношения у нас, курс към демократизация на обществото, към свободно обсъждане и критика на отрицателните явления, към гласността като средство за борба с тях. Настъпи време да си казваме истината за нещата открито.

Научната публикация

1. Гласността и науката: публикации, доклади на конгреси, симпозиуми и др. Публикацията е вик пред света: вижте, аз изследвах, аз измислих, аз открих! Еврика! Ученият твори, за да публикува! Какво е художник, който не показва на никого картините си, писател, който не печата романите си, певец, който си пее сам, затворен в банята?... Публикацията е средство за общуване между учените в света. Изобщо аз нямам много доверие в "учени", които се стремят към секретност, не допускат никого в лабораторията си, не обсъждат с никого научните си проблеми и т.н. Гласността за науката - това е откритото обсъждане на състоянието, равнището, качеството на нашата, българска научна продукция - в конкретния случай - научната публикация. Ще се ограничим в рамките на дейността в нашия институт - Научния институт по фармакология и фармация (НИФФ).

Кой противостои на гласността за науката? Научната бюрокрация! Това са бивше научни работници на административни длъжности, някои ръководители, които са загубили вече всякаква връзка с истинската наука, отдавна не са стъпвали в библиотека (пет и повече години), отдавна не генерират нови идеи, а се стремят към власт и надмощие над своите сътрудници, не се развиват като учени. Срещу тях трябва да създадем условия за обществена нетърпимост!

2. Етични правила за авторите, разработени от American Chemical Society (11 правила):

(1) Главно задължение на автора е, да направи отчет за свършената работа с обективна оценка за нейната значимост.
(2) Да пише мъдро и икономично - мястото в списанията е скъпоценно!
(3) Да представя достатъчно литературни цитати и експериментални подробности - за да може всеки квалифициран специалист да повтори работата!
(4) Да се цитират всички съществени за даденото изследване публикации, обаче броят на цитираните източници да бъде сведен до минимум.
(5) Да се отбележат рисковите моменти, свързани с използваните реактиви и методики.
(6) Да се избягва раздробяването! - Излишно разходване на площ в списанията, усложнява се по-нататъшната литературна справка. Коментар: примери Уудуърд-Калоянов (хлорофил); Иванов-Кантленер (чакане 5 години).
(7) Авторът е длъжен да съобщи на редактора, кои РОДСТВЕНИ публикации са му били испратени по-рано или по същото време.
(8) Авторът трябва да счита НЕПРИЕМЛИВО за себе си публикуването на ЕДНО И СЪЩО изследване в повече от едно списание. По изключение, ако е имало предварително съобщение (preliminary communication).
(9) Авторът е длъжен да посочи всички ИЗТОЧНИЦИ НА ИНФОРМАЦИЯ, които е използвал, с изключение на широкоизвестните сведения (например които ги има в учебниците).
(10) Критична оценка на работите на другите автори, ако новите опитни данни противоречат на предишните. Критиката трябва да е сурова, но не и от личен характер!
(11) СЪАВТОРИ могат да бъдат само тези, които имат ЗНАЧИТЕЛЕН НАУЧЕН ПРИНОС в дадената работа и разделят ОТГОВОРНОСТТА за получените резултати. В останалите случаи се изказва благодарност.

Лицата, свързани с авторите административно, не могат да се квалифицират като съавтори само поради тази причина! Може да им се благодари за съдействието или за това, че поне не са пречили за провеждане на изследванията!

КОИ ДА БЪДАТ СЪАВТОРИ ПРЕЦЕНЯВА ТОЗИ, КОЙТО ПИШЕ РЪКОПИСА И ГО ПРЕДСТАВЯ В РЕДАКЦИЯТА НА СПИСАНИЕТО! (а не неговият шеф!)

Който пише е длъжен да покаже на другите съавтори чернова от ръкописа и да осигури съгласието им. Често шефът претендира, че е дал ИДЕЯТА ЗА ИЗСЛЕДВАНЕТО, но идеята не струва пукната пара, ако не е била привлекателна за изпълнителите или ако не е била подкрепена с обемиста и тежка експериментална работа.

Критерий на проф. Христо Иванов:
"Считам се за (равностоен) съавтор, само ако бих могъл да докладвам изцяло дадената работа (вкл. експерименталните подробности), разбира се без предварително специално да съм я заучавал."

Идеята за изследването може да бъде в два варианта:

(а) "Абе я виж там, дали може да се синтезира това съединение..."
или "Тази структура ми се вижда интересна, я опитай да я получиш"

(б) "Трябва да се синтезира съединение с тази структура, защото е полезно и важно (напр. искат го "отгоре"). Най-вероятно ще стане по следната схема, ето конкретна литература по този въпрос. Ако възникнат проблеми, дръжте ме в течение." - след това лично и заинтересовано научният ръководител участва в разработването на задачата.

Присвояването на чужд интелектуален труд е широко прилагана ФОРМА НА КОРУПЦИЯ в науката.

3. КАК и КОГО да цитираме в научните публикации?

(а) Да не забравяме да цитираме! Морален дълг на авторите пред научния свят, пред колегите си, които работят в същата област, е, да цитират изследователите, допринесли преди тях за развитието на областта. Някои теории обаче бързо стават общоприети, например теорията на Пиърсън за твърди и меки киселини и основи (ТМКО). Обикновено е достатъчно да се каже: "Съгласно теорията за ТМКО..." От друга страна трябва разумно да се ограничава броят на неоправдано цитираните литературни източници. В много дисертации ще намерите безумни списъци с 300 - 500 библиографски заглавия! А авторът едва ли е прочел (или видял) повече от 15-20 от тях!

(б) По броя на цитиранията се съди за реалния принос на даден автор (авторски колектив) в съответната наука, както и за перспективността на даденото научно направление. Това е един от показателите в т.нар. "наукометрия". Кого и как ще цитираш - това е огромна ОТГОВОРНОСТ!

To cite or not to cite - that is the question! Критерият за това, дали дадена публикация трябва да се цитира, е: била ли е тя НЕОБХОДИМА за получаването на новия научен резултат? Ако не, значи излишно е да се цитира. А да се включват в списъка на цитираните източници статии, които са непонятни за самия автор, е най-малкото много РИСКОВАНО! Редакторът или рецензентите на списанието не могат да бъдат натоварени да отстраняват неуместните цитати. Често пък се цитират работи на "учени", от които авторът е зависим.

Неоправдано е и прекаленото САМОЦИТИРАНЕ като средство за самоутвърждаване в науката. Да изискваш признание е нелепо - както да молиш да те уважават или да те обичат... Цитирането е въпрос на нравственост и морал, въпрос на научна култура.

4. КЪДЕ да публикуваме - у нас или в чужбина?

Ще цитирам мой приятел (проф. Симеон Попов): "Вместо да публикуваш в сп. Фармация (София) по-добре сложи ръкописа на научния си труд под възглавницата, там шансът някой да го прочете е доста по-голям!"

Например в кн. 5 на сп. Фармация от 1988 г. има невероятно груби грешки (изброяват се), още повече в английския превод на резюметата. Излиза на много некачествена хартия с ужасяващ печат и една книжка струва само 60 стотинки!

* * *
5. Зависимост

Да речем умаш нужда от някакъв дребен анализ или спектър, отиваш да се молиш някому, който е в състояние да ти направи тази услуга (разполага с апарат). И често се чувстваш пред него толкова малък - колкото смърфче, - понеже си му в ръцете, цялото ти изследване зависи от него. Тогава нямаш друг изход, освен да го включиш като съавтор! Но нали апаратът не е лично негов?
* * *

(може би ще има продължение и допълнение)

П.С. След доклада имаше унищожителни критични изказвания - в знак на несъгласие...

1988 г.

събота, 14 януари 2012 г.

Корупция ли? Нема такова нещо...

Много е трудно да се постигне положителен ефект в борбата срещу корупцията в университетите - всички знаем това. Корупцията е многолика, разнообразна и многопластова. Много години бях в системата и слава Богу успях да се опазя от участие в т. нар. корупционни схеми. Бях подложен на много силен корупционен натиск, вкл. бяха изпратени по мене мутри, които ме заплашваха със саморазправа, ако не "пусна" всичките 15 калпазани - закоравяли двойкаджии на изпита следващия ден. Като алтернатива ми обещаваха "много пари". Когато им казах, че няма да стане, отговорът беше "ще стане, ще стане!" Е, не стана. Писах подробни обяснения за полицията, не ми е известно това да е имало някакъв позитивен ефект. Този път при мен не стана. Един от гръцките студенти, явяващи се на другия ден, беше син на някакъв гръцки милионер... Допускам, че той е платил на мутрите, за да ме сплашат. Корупцията в Медицинския университет е страшна! И най-вече във Фармацевтичния му факултет! Та нали някои от преподавателите в него с подкупи, връзки и преписване са стигнали до доцентска позиция! Например кандидатски минимум "взет" с преписване, още тогава, преди да избухне демокрацията. И после - дисертация, изработена и написана от други, можещи колеги, естествено срещу заплащане. Освен парите голяма роля по онова време се падаше и на връзките! И сега е така, но по-зле. Децата на известни и заможни родители сравнително лесно стигат до дипломата. Един известен професор и добър учен веднъж ми сподели: "Само ти успя да накараш моя син да научи нещо, ха-ха-ха!". Синът беше разглезен мързеливец, всички колеги го "пускаха" заради баща му. А пък имаше една "леля" - започна да ми подхвърля банкноти, за да "помогна" на племеницата й (македонка) да си вземе изпита, и когато я изхвърлих като мръсна кучка от кабинета ми пред очите на всички колеги, тя продължаваше да ми вика, отивайки си, че искала "да се разберем като хора"! Безкрайни са историите, които мога да разкажа... Казвам ви, страшно е, наистина! Е как няма да има девалвация на висшето образование? Лошите, некадърните и корумпираните преподаватели създават разбира се себеподобни "висшисти"! И така образователната система отива в пропастта! А оттам и държавата!
Студентът Стефан решава задачите
В надпревара за голямата награда
Избрах по-различен подход в противовес на корупцията - вместо да приемам подкупи от слабите студенти да давам парична награда на най-добрите от тях. Размерът й беше несравним с Нобеловата награда, но нейната морална стойност се ценеше от хората, които уважавах.