За Бога, братя, пишете двойки!

„И сега какво ще го правим този?“ – пита със сбръчкано чело побелелият от годините професор А., почесвайки се зад тила. 

Докато нещастният студент очаква в коридора да се реши съдбата му, в професорския кабинет се разгръща следният научно-теоретичен диспут:

„Ами че той нищичко не знае! Дори се съмнявам дали е наясно на какъв изпит се явява днес! - казва другият професор Б., като прокарва длан по лъскавата си плешива глава. – Ще трябва да го скъсаме...“

„Е да, няма начин да изкара, с тези знания... Обаче...“ – опитва се да възрази накрая професор А.

„Обаче... какво искаш да кажеш, че ще трябва да го изпитваме наесен пак, това ли намекваш?“

„Именно... Ти ще го изпитваш, защото аз през септември ще бъда на Канарските острови със семейството си...“ – категоричен е професор А.

„А ти защо си мислиш, че аз ще мога, имаме планове да правим голям ремонт у дома и на вилата... Да вземем да му пишем тройка, а? Какво ще кажеш?“ – предложи Б.

„Но как, той въобще няма представа от материала... Неприятна ситуация... Ама нали, ако му пишем тройка, пак ще ни разнасят по факултетски и декански съвети, че успехът по нашия предмет е най-лош... От години при нас студентите получават само двойки и тройки...“

„Хм, ясно“ – мърмори професор Б. Пише нещо в студентската книжка, прави няколко крачки, отваря вратата към коридора и се провиква: „Хей, колега, елате да си вземете книжката!“

Студентът, разтреперан, поема книжката си и с последни сили я разгръща... и що да види... оценка „добър (3.50)“! Побягва презглава, да не би професорите А. и Б. нещо да размислят... Но те се затварят обратно в кабинета си, въздъхвайки с облекчение, и с чувство за изпълнен дълг се заемат с другите си важни професорски дела...

Фиг. 1: Реалити – изпит през 2006 г.

Този анекдот ми бе разказан от баща ми преди много-много години. И по време на моите почти 40 години преподавател-стване многократно съм бил свидетел колко често и по колко много различни начини този виц се претворяваше в живота. Докато при нас за наесен оставаха почти половината студенти от всеки курс, имаше нелесни дисциплини, с учебници от по няколко килограма, преподавани от най-видни наши професори и доценти, но на поправителната сесия през септември оставаха само по десетина студенти от курс (курсовете обикновено бяха от по 140-160 студенти годишно). По една такава дисциплина, спомням си, се пишеха на изпита само две оценки: отличен (6) и слаб (5)... Трябваше нещо много екстремно да се случи, за да бъде скъсан някой студент, например да предаде съвсем празен лист. Тези преподаватели се ползваха със славата на много мили хора, които обичат студентите и имат много добро сърце. Докато за мен един виден столичен фармацевт, известен бизнесмен, беше казал, чукайки с кокалчето на пръста си по една маса, „той е ей-като това, на, като дърво!“ Защото не признах ходатайството за сина му, което дойде по различни канали, от разни колеги и „приятели“... Накрая, след като се разбра, че с ходатайство нещата няма да се уредят, бе проведена по време на писмения изпит такава една акция от съгласувани действия на мои колеги преподаватели, че сигурно няма да повярвате. Значи, въпросното синче поиска разрешение да иде до тоалетната, което разбира се му бе дадено без проблеми. Там той оставил – в кабинката – преписаните условия на задачата и въпросите от писмения изпит. После един от помагащите преподаватели отишъл, взел ги, решил задачите, развил набързо един от въпросите и ги оставил отново на същото място в тоалетната. Излишно е да казвам, че синчето изобщо не беше учил за изпита и изцяло разчиташе, че ще си вземе изпита with the little help from my friends... Не знам точно как и защо, но после друг от преподавателите, който тогава беше шеф, влезе при нас в залата, за да попита приятелски и колегиално как върви изпитът и, без да забележа, предал решената задача и развития въпрос на сина на големия фармацевтичен бос. Аз разбира се веднага се усъмних, когато видях написано нещо смислено, макар и с грешки и пропуски, крайно недостатъчно, но помолих студента да напише същото отново пред мен. Той не успя да напише нито една буква, оправдавайки се, че бил толкова притеснен и изтощен, че нищо не можел да си спомни... По-късно се чуло по коридорите как заместник-деканът ругае на висок глас, че щяла да отнесе въпроса по-нагоре, че ето, човекът си развил въпросите, но въпреки това съм го бил скъсал. А за комбинацията, в която бяха участвали поне трима мои „добри“ колеги-преподаватели, се намериха хора, които по-късно ми разказаха какъв е бил сценарият и така си изясних всичко.

Фиг. 2: По време на същия изпит 2006 г.
(водната пара от ушите е премахната за повече яснота :-)

Никога не съм писал „слаб“ на някого, който е имал макар и съвсем начални знания, докато обратното за съжаление се е случвало. Веднаж писах „3“ на един чуждестранен студент (мисля, че беше от Мароко), защото преди изпита при мен дойде един доброжелателен, състрадателен и добронамерен мой колега, но не ми ходатайстваше, а ми описа „трагичната съдба“ на този студент. Имал бил тумор в мозъка, вече му били правили една операция в Париж, а след месец пак щял да иде в Париж за втора операция. Но така или иначе дните на студента били преброени. Много било трудно в неговото здравословно и психическо състояние да се подготви за изпита. Да му дадем шанса да си научи някои прости неща, които после да развие на изпита, да помогнем на нещастния човек... И понеже не съм от дърво, приех този вариант и студентът някак си изкара заветната тройка. Но аз – без да искам – му запомних името и физиономията. Години наред след това го срещах из коридорите на факултета, той изглеждаше добре и се движеше успешно нагоре към дипломирането. Накрая дори се оказа, че прави дипломна работа в областта на синтеза. Всеки път, като ме видеше, ме поздравяваше учтиво с лек поклон. Когато един ден се дипломира, специално дойде при мен да ми благодари, че съм му помогнал да си вземе изпита... Е как можех да го попитам „Какво стана с тумора в мозъка?“ Единственото, което можех да направя, беше да си взема поука относно доброжелателния-състрадателния колега. По-късно за същия колега установих и доказах за себе си, че взима по 100 долара на човек за уреждане по подобен начин на изпити с чуждестранни студенти. Но това е друга история...

Един ден ми се обажда по телефона заместник-деканът по учебната дейност: „Можеш ли да слезеш долу при мен?“ Е как да не мога, нали ми е началник... Слизам и тя ме запознава с една дама, г-жа Еди-коя-си (не ѝ запомних фамилията). Започнаха да ми обясняват, че племенникът на дамата, която била важна клечка в ректората на МУ, трябвало да се явява на изпит при мен, и че било много важно той да изкара, тъй-като щял да се прехвърля в медицина, а имаше условие да е положил всички изпити при нас. Добре, казах аз, да дойде на консултации, ще му обясня което не разбира, ще поговорим. Е не, казаха дамите, ако можело да му помогна на изпита, че той бил много притеснителен. Обясних, че при нас има спокойна обстановка, че няма от какво да се притеснява, че ние по принцип помагаме на студентите да се подсетят, ако нещо в момента закъсат... Ама той много усилено учи, но му е трудно, каза г-жа Еди-коя-си. Виж, направи нещо, рече зам.-деканката. Тогава обещах нещо, което струва ми се не беше правилно разбрано, казах: „Той нека си учи материала както трябва, а аз ще направя каквото зависи от мен“. Имах предвид, че ще го подсещам, ако студентът има нужда, ще му задам някой по-лесен допълнителен въпрос. Но явно моето обещание беше разбрано превратно и племенникът просто беше написал на цяла страница 4-5 пъти текстовете на въпросите, които му се бяха паднали. И нищо по същество, абсолютно нищо! Е какво да му помагам и как да го подсещам? Беше явно решил, че изпитът му е вързан в кърпа. Казах му, че в такива случаи трябва изцяло да разчита на себе си и че никой друг не може, пряко или косвено, да му изкара изпита. Сигурен съм, че пак е имало ругатни по мой адрес и от двете госпожи, които ме бяха привикали предния ден. Няколко месеца по-късно зам.-деканката ми каза, че все пак, въпреки моята подла постъпка, го прехвърлили да учи медицина, но станало по-сложно, трябвало да се търси човек в министерството. Да не дава Господ да се лекуваме при този лекар, вероятно отдавна е завършил, сигурно и там, в медицинския, г-жа Еди-коя-си е помагала на момчето да полага успешно изпитите си.

Веднъж един мой колега, уважаваният от всички професор Й.Г., ми ходатайства за своя „близка“, която много се „притеснявала“ от нашия изпит и ме помоли да бъда „по-внимателен“. Бях изключително внимателен, но не успях да я предразположа така, че да „извадя“ от нея абсолютно никакви знания по предмета. Оценката „слаб“ бе логична и очаквана. Той, професорът, когото всички уважаваха, дойде „да ми потърси сметка“. „Ама тя толкова ли хич нищичко не знаеше?“ – попита ме той. „Е защо, знаеше някои работи – казах аз, – знаеше как се казва, знаеше коя дата е днес... Но не знаеше строежа (формулата) на ацетона и много други прости неща от този род.“ Да не говорим за реакции и механизми.

Често на декански или на факултетски съвет съм бил упрекван, че пиша много двойки. Носеха се какви ли не слухове и митове. Упрекваха ме дори за отказалите се и неявилите се студенти. („Как няма да се отказват, като имат уплах от теб“ – обичаше да казва зам.-деканът по учебната част.) Дори група гръцки студенти бяха написали писмо до ректора на МУ, че имам специално лошо отно­шение към тях, че ги мразя, и че – видите ли – съм расист спрямо гръцките студенти. Както беше обикновената практика у нас, още при развитото социалис­тическо общество, когато се оплакваш от някого, писмото се изпраща до този, от когото се оплакваш. И тогава стана така, зам.-ректорът (Т.П.) изпрати писмото обратно до декана на нашия факултет с репликата „Абе я вижте там, този Иванов защо тормози гръцките студенти?“ Деканът разбира се ме привика в огромния си кабинет на партера и ми прочете писмото. С няколко факта му доказах, че няма такова нещо, че имаме десетки гръцки студенти, които успешно са си взели изпита, някои дори с петици и шестици. А освен това, измежду неизкаралите, освен гърци, имаше и още доста студенти от други националности... Деканът беше колегиално настроен към мен, прояви разбиране, каза, че добре разбира колко труден е нашият предмет и т. н. После, след години, се оказа, че той е имал две племеннички, които успешно са си взели изпита с петици и за които изобщо не съм знаел, че са му роднини... От тях научил как протича изпитът при нас, че се стремим към обективност и че горе-долу нещата са нормални.

За да постигнем максимална безпристрастност възприехме следния сценарий за провеждане на писмения изпит (Фиг. 1). Отначало пускахме за 15 мин. един предварителен тест от шест много, ама много лесни въпроси-задачи, най-елементарни, и който решеше поне три от тях, се допускаше до изпита, останалите получаваха „слаб“. Този тест имаше за цел да ни позволи да разберем дали все пак студентите знаят на какъв изпит се явяват в този ден. Например трябваше да напишат името и формулата на оцетната киселина, на бензола или на ацетона, да изразят естерификацията на етиловия алкохол (без механизъм), да напишат формулите и названията на петатомните хетероцикли с един хетероатом и от този род елементарни задачки. За издържалите т. нар. „стоп-тест“ (студентски термин) се теглеха лотарийно три въпроса от програмата и една задача многостадиен синтез. След около два часа минавахме при всеки студент да погледнем кой докъде е стигнал и има ли затруднения, тогава използвахме да ги подсещаме за нещо пропуснато, или пък им задавахме няколко допълнителни въпроса, ако видехме, че нещата са „на кантар“. После студентите имаха още по час-два да допишат и коригират работите си. Проверката на всяка писмена работа се правеше същия следобед от двама преподаватели независимо един от друг, а при разлика в оценките повече от 0.5 трети човек от комисията играеше ролята на арбитър. Но писмените работи не бяха анонимни, така че се случваше някой от асистентите да оценява свой познат от упражненията студент. Аз практически никого от студентите не познавах. Въпреки своите недостатъци системата работеше относително добре и възможнос­тите някой да „продава“ изпита бяха сведени до минимум.

Трябва да подчертая дебело, че моят призив от заглавието не се отнася за онези студенти, които са положили сериозни усилия и са се справили с огромния и труден материал. Опазил ме Бог! Както обичам да се шегувам, органичната химия се учи така, че от ушите на човека (т. е. на студента) да излиза пушек (или в краен случай водна пара! – Фиг. 2)... Изисква се значително интелектуално напрежение. Още в началото на семестъра насърчавам аудиторията да се готви системно за изпита, защото за една-две седмици е непосилно и за най-умните. Имахме семинари и периодични контролни проверки (неправилно наричани „колоквиуми“). Още по време на учебната година добивахме доста добра представа кой как се готви. Но на изпита обикновено проблеми имаха точно онези студенти, които редовно не идваха на лекции, редовно не четяха за семинарите и винаги изкарваха слаби оценки на „колоквиумите“. За тях бяхме въвели „наказание“ – изпитът им да се състои от две части: писмен и устен.

Но имаше и друг тип преподаватели. Те пишеха двойки и на такива, които са учили здраво и които са общо взето добри студенти. Оставям на въображението на читателя да си обясни това поведение. Явно тези преподаватели имаха малко по-други критерии, които едва ли корелират с придобитите знания. Помня следния случай. Студентка си развива писмено всички въпроси и сяда при доцента/доцентката. Той/тя „преплюнчва“ набързо листовете с развити въпроси и казва: „Какво е това? Какви са тези глупости, дето сте писали?“ Студентката, потресена, се опитала да възрази, но била тутакси скъсана. Обаче потърпевшата, не разбирайки какво точно се случва, не си оставила магарето в калта, написала оплакване до декана и поискала преразглеждане на писмената работа. Деканът се разпоредил да се състави нова изпитна комисия и... какво мислите... оценили писмената работа на „мн. добър (5)“. Студентката била удовлетворена и цялата история отшумяла. Доцентът/доцентката бил/била строго наказан/наказана... Е да, ама не! Абсолютно нищо подобно не се случило!

Никога, абсолютно никога, не сме писали по-ниска оценка на студент, който е показал, че е положил много труд и е овладял повече или по-малко материала. Впрочем, ако пишеш двойка на някого, това не значи, че мразиш този студент! Разбира се оценката на знанията за даден изпит далеч не е оценка на студента като личност. За съжаление голяма част от тройките, които сме писали, са си всъщност слаби оценки, т. е. биха били слаби оценки в някои от по-реномираните университети по света и у нас. Като кажех на шефовете: „В Германия е така и така, например писмените работи се преглеждат от асистентите, като всеки от тях дава независима оценка само на определена част от тестовете или задачите. Накрая професорът сумира точките и пише крайната оценка. Освен това, ако след две явявания студентът не си е положил успешно изпита, въобще губи правото да следва същата специалност (напр. фармация) в рамките на цяла Германия!“ На подобни мои реплики получавах от зам.-декана дежурния отговор „Тука не е Германия!“.

Сещам се за един друг анекдот, чут пак от баща ми. Студент се явява на изпит абсолютно незнаещ. Професорът, ядосан, му казва „Съжалявам, слаб!“ Студентът възразява: „Ама как, аз толкова много съм учил!!!“ „Е – отвърнал професорът, – колега, за двойка не е трябвало да учите толкова много...“

Накрая искам да обобщя – какво губи и какво печели един преподавател без навик да пише „слаб (2)“ на студент, който не си е дал труда да понаучи макар и малко нещо от материала (поне колкото за "тройка"), а разчита на така добре познатите у нас „помощни средства“. Още на първата си лекция за дадена учебна година обичах да казвам на аудиторията: "И да знаете още отсега, че най-лесният начин да си вземете изпита е да си научите материала. Всички останали начини са много-много по-трудни!"

Nachteile. Какво губи преподавателят, който не пише заслужени двойки:

1. Губи авторитета си и уважението от страна на добрите и отличните студенти, които с много труд и усилие на интелекта си постигат своите успехи.

2. Губи авторитета си и уважението от страна на другите преподаватели (колкото и малко да са те), които не са така „снизходителни“ към слабите студенти.

3. Губи доверието на родителите на недобросъвестния студент, защото те добиват измамното впечатление, че децата им са ученолюбиви и че парите им не отиват напразно. Всъщност такъв преподавател лъже както студента, така и родителите му, защото не дава обективна оценка на знанията му.

4. Губи самочувствието, че си върши работата честно и почтено, в интерес на студента и на обществото. И че заслужава заплатата, която получава.

Vorteile. Какво печели преподавателят, който не пише заслужени двойки:

1. Печели „приятелството“ на колегата си, който му е ходатайствал за дадения мързелив студент. Това му дава опцията и той някога да поиска „услуга“ за някое „свое“ момче или момиче. Нищо, че мнозина от останалите му колеги ще го намразят.

2. В екстремния случай – печели обещаната сума „за чай“, която понякога е доста привлекателна. Немците наричат това „Schmiergeld” (на български буквално „парѝ за смазване на машинката“). Това повдига жизнения стандарт на българския университетски преподавател...

3. Печели (съмнителната) „слава“, че е един добър и симпатичен човек, че е състрадателен и позитивен...

Всяка линия на поведение има своите Vorteile und Nachteile (предимства и недостатъци). Въпрос на личен избор!

Няма да забравя думите на един уважаван от мен прочут наш професор (О.Б.): „Не допускам някой да ме упреква за това, че си върша работата както трябва!“

Накрая ще повторя призива си от заглавието: За Бога, братя, пишете двойки! (...когато студентът или ученикът не са положили нужните усилия, за да придобият знания.) В противен случай нанасяме непоправими вреди с непредвидими последици.

31.12.2014