Случаят
"Керстин" ми се вижда интересен,
защото е позитивен и защото преди да се
запозная с нея не съм имал млада позната,
и то в Германия, с подобно симпатично
поведение и възпитание. Запознахме се
с нея, когато тя, току-що завършила
фармация с отличен успех в Университета
на гр. Кийл (Kiel), влезе един ден в
лабораторията на проф. Хебер (Dieter Heber) и
попита къде може да го намери (той беше
в лекция). По-късно Дитер (вече мой
приятел) ми каза, че това е фрау Керстин
Бишоф и че я помни много добре от
следването, тъй като е била отлична
студентка. Помолила го да започне работа
като докторантка под негово ръководство.
Моят приятел минаваше за любимец на
студентите и се славеше с име на истински
университетски учен. Той беше поласкан,
че такава елитна студентка като фрау
Бишоф, т. е. Керстин, желае да работи при
него. Това трябва да е било около 2001-2002
г. По-късно тя започна работа и винаги,
когато след това ходех в Кийл, тя правеше
синтези в същата тази лаборатория, където
работех и аз. Тя беше винаги много
захилена и приветлива и доста скоро
преминахме на "ти", съответно на
Керстин и Иво (да се говори на "ти"
с германски професор беше немислимо, с
Дитер и до ден днешен те са
на "вие"), аз обаче не съм страдал
от предразсъдъци, въпреки че вече бях
професор, всички колеги – професори, лаборанти, докторанти – във фармацията
на Кийл ми говореха на "ти" и на
Иво. Бяхме в приятелски отношения почти
с всички, най-вече с лаборанта на проф.
Хебер на име Мартин Шют (ударението е
на "а" за разлика от българския
език), един прекрасен, умен и много знаещ
колега. Такива лаборанти у нас рядко се
срещат. Поне по два пъти на ден се
събирахме с него и с други млади хора
от института да пием кафе задружно и
там се завързваше „лаф-моабет“ (пардон
за турцизмите). По едно време Керстин
предложи да ходим да ядем пица в близката
пицария или просто да пием по бира.
Заразправяхме
си всякакви истории, аз ѝ говорих за
Рени, за дъщерите ми, тя – за родителите
си, за детските си години. Мисля, че тя
тогава беше някъде на 25-27 години, а аз –
на около 62-63. След известно време Керстин
започна да ме изпраща с колата си до
моята квартира и изобщо доста се
сприятелихме. Отсега трябва да подчертая,
че никога не съм я възприемал по друг
начин, освен като приятелка и колега-химик
(всъщност фармацевт). Беше наистина
много умна и сръчна, помагал съм ѝ в
работата, в писането на публикации и на
самата дисертация (защитата беше през
2006 г.). Всъщност виждахме се по един-два
пъти в годината, тъй като аз ходех за по
месец-два в Кийл да поработвам в
лабораторията на проф. Хебер. При едно
от следващите ми посещения в Кийл тя
като ме видя толкова се зарадва, че се
затича към мен и ми се хвърли на врата
да ме прегръща. След още известно време,
когато ме изпращаше на автогарата за
България с колата си, аз ѝ казах колко
много ѝ благодаря и че се радвам, че сме
се видели и че сме в толкова хубави
отношения. Подадох ѝ ръка за довиждане,
но тя рече "Не-не, аз ще изляза от
колата, за да те НАТИСНА!" Олеле-мале,
това не го разбрах!... Как така ще ме
натисне?! Излязохме от колата, тя пак ми
се хвърли на врата да ме прегърне и вече
си казахме довиждане. После видях в
речника, че същият глагол "натискам"
(drücken) означава още "притискам,
прегръщам" – голям срам! Аз знаех
само другата дума за „прегръщам“ =
umarmen. Във всички случаи, сами разбирате,
бях доста объркан от това свръхлюбезно,
по-скоро мило, отношение, прекалено мило
за моите представи. Нали знаехме от
нашето българско възпитание, че германците
са хладни, безчувствени и корави хора,
някак си не се вързваше. Чудех се какво
става, иначе всичко си беше както трябва
– приятели, колеги... Докато една неделя
проф. Хебер ни покани, Керстин и мен, у
тях на кафе. Тя възкликна радостно
"Чудесно, тъкмо ще ви запозная с МОЯ
Мартин" (защото си имахме вече един
Мартин – лаборанта). После ми сподели,
че отскоро си има приятел, Мартин, с
когото се запознали... по интернет. Преди
това тя доста страдаше и споделяше с
мен, че си няма гадже. И така, отидохме
на гости у чичо Хебер, запознахме се с
"нейния" Мартин, впрочем много
симпатично момче, тогава на около 30. Той
беше свидетел на отношението на Керстин
към мен, тя не го скриваше, и той мимоходом
подхвърли нещо от сорта "Ама ти към
проф. Иванов нещо много мило се държиш!?"
Тогава тя отговори безгрижно и
жизнерадостно "Винаги съм мечтала
да си имам дядо и сега Иво ми е като
дядо!" Е! В този момент вече бях тотално
сразен! Разбира се, че не се обидих ни
най-малко. Продължихме да бъдем приятели,
дори през 2010 г. Керстин ни покани, Роси
и мен, да погостуваме за един уикенд в
Люнебург, където тя и съпругът ѝ се бяха
установили и си имаха бебе-дъщеричка
на име Мари-Кристин. Приеха ни чудесно,
разходиха ни с Мартин из този живописен
старинен град (имам много снимки), с Роси
бързо се сприятелиха, макар че Роси
никак не знае немски, но на английски
се оправяха някак. Сега д-р Керстин и
мъжът ѝ си имат голяма собствена аптека
в Люнебург (Мартин по образование е
икономист и той върти финансите на
аптеката), а скоро ще откриват и втора
аптека... С Мартин вече си имат две
дъщерички. Всъщност Керстин е родена и
отраснала в красивия средновековен
Ханза-град Любек на брега на Балтийско
море.
Керстин
защити блестящо докторската си дисертация
в областта на органичния синтез на
хетероциклени съединения (фармацевтична
химия) през 2006 г. под
ръководството на проф. Д. Хебер.
Дисертацията ѝ беше на много високо
научно равнище и предизвика искреното
възхищение на изпитната
комисия. После имаше голямо тържество
в централната сграда на Университета
„Кристиан Албрехт“ (CAU Kiel)
– гр. Кийл, където тя
празнува докторската си степен
едновременно още две защитили докторантки
на Фармацевтичния институт. Беше
интересна и зрелищна церемония. Снимката
на Керстин е точно от това
празненство. Върху докторската ѝ шапка
надписът „HEBI” е
умалително от „Heber” –
научният ѝ ръководител.
