В началото бих искал да посоча моите нюанси сиво по отношение на т. нар. ЛЪЖЕНАУКА.
Разграничавам следните разновидности:
Наукоподобие (псевдонаука, имитация на наука, наукообразие) – имаме таблици, изпъстрени с числа и всякакви други данни, имаме схеми, например реакционни уравнения или сложни структурни формули, имаме увод, изложение, експериментална част и накрая цитирана литература. Като че ли всичко е наред?! Но не, не е, защото нищо от изброеното не е истина! Всичко това е изсмукано от пръстите... Полет на фантазията... Имаме майстори на наукоподобни статии, които биха заблудили дори и най-компетентния рецензент. Ако рецензентът не се задълбае в текста, в подробностите и доказателствата...
Невежество. Бил съм свидетел на следната случка. Излиза пред катедрения съвет една другарка фармацевт (още не бяха станали госпожи) и докладва „научен труд“ по тънкослойна хроматография (ТСХ). Някакъв растителен извлек давал чрез ТСХ-броеница от хроматографски петна, но тя чрез десетки упорити лабораторни експерименти успяла да доведе хроматографските условия така, че... екстрактът да дава само едно петно (на фронта на подвижната фаза разбира се)! Гениално постижение! Та нали целта на всяка ТСХ е да се види какъв е съставът на екстракта, от колко компоненти се състои, какво има в него... Е да, добре, но научната задача на госпожата (другарката) е била да охарактеризира екстракта с едно петно и това да ѝ послужи за неговата стандартизация. Друг колега предлага метод за УВ-спектроскопски количествен анализ, като избира за целта един фиктивен максимум в спектъра, изкуствено възникнал, получил се на границата на пропускливост на разтворителя. И претендира за оригинален нов метод за анализ.
Антинаука – когато в привидно научна публикация се твърдят неща, които са точно обратното на научната истина! Типичен пример: хомеопатия и шюслерови соли. Всички по-учени хора знаят латинската пословица „Dosis sola facit venenum!” („Само дозата прави отровата“ – Парацелз), фундаментален принцип на фармакологията. А хомеопатите твърдят точно обратното: колкото по-разредено е едно вещество (това те го наричат „потенциране“), колкото по-малка е дозата, толкова хомеопатичният препарат е по-ефективен! Пълен абсурд! И тази измама се шири по света вече повече от 200 години! Друг пример за антинаука: привеждат се многобройни „доказателства“, че земята е плоска! Имаше през последните години и такава лудост! Т. нар. „плоскоземци“ носеха от девет кладенци вода да доказват, че живеем на едно парче плоска територия, която се рее из космоса с ясно грейнало слънце над нея. И хиляди хора бяха склонни да вярват на тази глупост. Въпреки че има многобройни снимки на нашата планета от далече в космоса.
Преднамерена измама и гонене на бройки (брой публикации). Наричат такива автори „бройкаджии“. Тук искам да дам малко пояснения. Познавам автори на „научни трудове“, които откровено измислят и публикуват резултати от несъществуващи експерименти, тълкуват, привеждат доказателства... Винаги съм се питал: това заради невежество ли е или незнание? Или е съзнателен опит да се „преметнат“ компетентните читатели и даже рецензенти? С една дума „аз знам, че това е лъжа и измама, но да видим дали рецензентът ще се усети?“ В случай на сблъсък с такъв „автор“ си казвам: „Аз знам, че той знае, че аз знам, че той лъже!“ Ако работата е наукоподобна, написана на приличен английски език, ако си има всички „атрибути“ (таблици, схеми, формули), може някой не дотам добросъвестен рецензент (на списание) да подходи формално, да се подведе и да я препоръча за печат. Свидетел съм на доста подобни случаи. Дори един автор (но не и учен) беше повторил цели обширни пасажи от текста един след друг – единственото обяснение според мен е да увеличи обема на статията си.
Всъщност мога подробно да обясня на какво се дължи принципната грешка в колбата на „колежката“. Утайката, която тя е приела за комплексно съединение, е резултат от киселинно-основни взаимодействия. Ако някой от читателите се интересува, мога лично да му обясня... Какво става после в заседанието на СНС? Докторантката отговаря на рецензентите: „Благодаря за положителните оценки и заключения на уважаемите рецензенти“... А пък на професора: „Ами аз не зная какво е забъркал в неговата лаборатория професорът, но аз вярвам на моите съединения и съм сигурна в тях". Нито дума контра-аргументи, никаква защита по същество, никакво опровержение на казаното от мен. Само една вяра! СНС гласува тайно с бюлетини, които се събират в затворена картонена кутия. Преброяват се гласовете „за“ и „против“. Оказва се, че гласовете „за“ са с един повече от тези „против“. Примерно (не си спомням точно) 12 „за“ и 11 гласа „против“. Овации! Защитата е успешна! Ръкопляскания, докторантката получава букети цветя и целувки... После във ВАК – назначават супер-рецензент, но и той бил преодолян, ВАК дава своята благословия... Така се отваря по-нататък път към бляскава научна кариера за въпросната госпожа! Докторантката скоро става доцент, после – голям доктор, и – разбира се – ПРОФЕСОР. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно! Някои от историите, които ще разкажа по-долу, звучат като вицове, може би някои читатели, особено ако са поне малко химически грамотни, няма да ми повярват. В един съветски вестник навремето имаше рубрика "Нарочно не придумаешь". Нали не си мислите, че аз – в минути на размисъл и скука – се занимавам с изобретяване на невероятни историйки. Не, всичко това са реални случки и събития... Значи, работата е там, че първоначално няколко години работех в Института по органична химия на БАН, където бях свикнал да слушам и да участвам в обсъждане на доклади и научни резултати на редица изтъкнати наши учени-химици, на първо място проф. Никола Моллов, първият "голям доктор" в органичната химия, проф. Н. Мареков, проф. Илия Огнянов, проф. Ал . Ораховац, проф. Иван Юхновски (по-късно академик), проф. Благой Благоев, и разбира се много други, някои от които тогава още млади, в началото на кариерата си, като Иван Г. Иванов (по-късно академик), Марин Арнаудов, Симеон Попов (по-късно професор), Лалю Мондешки, Джони Пожарлиев (по-късно член-кореспондент), Момчо Момчев и още, и още... Случваше се в докладите им доста неща да не разбирам, бяха на много високо научно и теоретично равнище, невинаги ми достигаха знания и опит, за да мога да ги проумея. Обикновено си мълчах по време на колоквиумите, за да не би да кажа някоя глупост. С тези нагласи – на възхищение и преклонение към по-опитните и по-знаещите от мен – през 1970 г. преминах на друга работа – като асистент по органична химия, и попаднах в една по-друга, доста по-различна социална и професионална среда. Искам да подчертая, че в описаните по-долу историйки изобщо не става дума за тънкости на занаята или за някакъв висш пилотаж в химията. И до ден днешен, като чета някои статии в литературата се възхищавам на гениални хрумвания или открития, на възхитителни експерименти от колеги – химици или фармацевти – по света. Нищо подобно, ще стане дума за елементарни грешки, фундаментално неразбиране на химията, уникални абсурдни твърдения, понякога противоречащи не само на химията, но и на природните закони въобще, а също и на здравия разум (т. нар. common sense). Един колега асистент, когото тогава познавах още твърде малко, искаше да апробира своята кандидатска дисертация. Прегледах представения ръкопис и останах потресен. Беше изпъстрен с абсурдни формули и схеми, липсваха аргументи и доказателства, нямаше ЯМР и други важни спектри, грешно проведени и грешно интерпретирани анализи. Няма да забравя, как в предложената от него структура на главния продукт имаше едновременно натриева сол по една карбоксилна група и в същото време, на друго място във въображаемата молекулата, имаше ацетатен йон. Не се сдържах и обясних, че това е невъзможно – веднага би се отделил натриев ацетат. И редица други елементарни грешки. Апробацията беше неуспешна. Години по-късно той докладва отново, този път пред факултетския колегиум. На екрана се показваха ЯМР спектри, които уж трябваше да докажат структурата. Но беше съвсем очевидно – и аз обърнах внимание на това, – че наред с ясните остри сигнали на едно от веществата, пробата е сложна смес, което със съвсем просто око си личеше от едни съществени по интензивност "хълмове" и "баири" из целия обхват на спектъра – доказателство, че всъщност пробите са недефинирана смес от над десет вещества. По-късно това потвърдиха и съветски учени, на които той беше изпратил пробите за анализ и мнение. Апробацията отново не успя. У този колега обаче завинаги остана горчивината, че аз го мразя и че искам да му попреча в кариерата (която впрочем беше започнала в Института по свиневъдство във гр. Враца). Учëным можешь ты не быть, но кандидатом быть обязан (руска народна мъдрост).
Колега участваше в конкурс за доцент. Като член на научния съвет прегледах материалите по конкурса. Бяха представени наред с публикациите и множество нормативни документи, т. нар. отраслови нормали, които по същество не са научни трудове, понеже се основават на известни от литературата аналитични методи. Ако се отсееха и трудовете от дисертацията, публикувани във второстепенни списания, оставаха само шест труда на български език в не особено престижни наши издания. Обект на изследванията бе влиянието на храни (напр. фасул, грах) и топли напитки (липов чай) върху действието на популярни лекарства. После се провеждаше тънкослойна хроматография на екстракт от урината на доброволци, изяли храната или изпили чая. Цитати имаше много малко, помня, единият от тях беше в популярна наша брошура за лечебни чайове и билки. Двамата рецензенти в конкурса бяха дали изцяло положителни рецензии, без сянка на критика. В изказването си посочих, че научните приноси са повече от скромни и че са недостатъчни за хабилитация. Изразих недоумение от факта, че в двете рецензии много текстове при съпоставка са абсолютно идентични, дума по дума еднакви. Обяснението на рецензентите бе, че те се познават толкова отдавна, работили са толкова дълго време заедно и нищо чудно, че мислят и пишат по един и същи начин (!!). Истината обаче беше ясна - и двамата бяха преписвали от предоставената справка на участничката в конкурса, често срещана практика сред някои рецензенти. По-късно, когато докладвах този конкурс в комисията на ВАК (председател по онова време беше академик Панайот Бончев), отново представих впечатленията си от кандидатката. С един голям професор-фармацевт бяхме депонирали и писмено възражение. Конкурсът остана без резултат. По-късно председателят на научния съвет отправи най-обща критика, че "някои членове на съвета" не защищават решенията на съвета, когато докладват във ВАК. Друга случка. На едно от първите заседания на катедрения съвет (тогава ръководител беше Дамян Данчев, още доцент) един от колегите докладва дисертационен труд, работен в продължение на години, започнат някога още като редовна аспирантура. Ставаше дума за тънкослойна хроматография (ТСХ) на морфинови алкалоиди. Отзивите на повечето колеги и изказаните мнения бяха суперлативни. Кандидатът за "кандидат" беше направил стотици, а може би и хиляди хроматограми в най-различни системи от подвижни фази и адсорбенти и бе нарисувал чудесно изглеждащи графики и диаграми. Външният вид на ръкописа (тогава още нямаше компютри) беше наистина супер. Но къде беше научният принос? Това, че в едни системи подвижна фаза един алкалоид отива по-нагоре от друг и че в други системи става обратното, не ми се виждаше особено важно нито за теорията, нито за практиката. Липсваше каквато и да е форма на теоретична интерпретация или обобщение на резултатите. В моето изказване на съвета казах, че – в противовес на останалите колеги – не виждам какъв всъщност е научният принос и че ние в нашата работа ежедневно правим десетки хроматограми, за да следим реакциите, че това е рутинна ежедневна практика. Доста години по-късно се появиха редица теории на ТСХ (напр. Л. Р. Снайдер, М. Паламарева и мн. др.), но те бяха на съвсем друго научно равнище, международно признати. Изказването ми беше възприето като заяждане. Разбира се човекът си защити кандидатската без проблеми, доколкото помня с пълно единодушие в съвета. После стана и партиен секретар. Млада наша асистентка, бивша моя студентка, една от добрите, проявила се отлично на изпита, по едно време представи пред СНС своя кандидатска дисертация. Общо взето темата беше комбинирана - органичен синтез и анализ. От синтетичната част на екрана бяха прожектирани ЯМР спектри, от които безпощадно ясно се виждаше, че предполагаемите „нови“ съединения не са чисти и трудно можеше да се определи дали отговарят на предполагаемите структури. Повече се наблягаше на анализа. Но как се прави аналитичен метод за нещо, което не е индивидуално химично вещество? Липсата на доказателства за чистота всъщност обезсмисляха цялата останала част от "труда". Тя защити успешно, само с една "бяла бюлетина". Не беше моя, аз гласувах "за", защото бях наясно, че вината е на научния ръководител (и досега ме гложди съвестта). Няколко дни след защитата я повиках в кабинета си да поговорим. Казах ѝ моите аргументи, обясних ѝ, че дисертацията не струва пукната пара. Изненадата беше голяма, когато я чух да казва "Знам, истина е, веществата ми бяха едни такива лепкави, очевидно нечисти, но научните ръководители ми казаха да карам нататък". "Защо преди защитата, дори преди да я напишеш, не дойде при мен да обсъдим, да потърсим причината, да намерим начин да пречистим продуктите?" – попитах. "Беше ми забранено да общувам с вас..." – беше отговорът. – "Как така? Кой ти забрани?" Смутена, тя отговори "Ами, научните ми ръководители..." Тогава ми стана ясно, че не съм прегрешил чак толкова, когато съм гласувал "за". Всъщност тя не беше толкова виновна за лошото качество на дисертацията. Редовен докторант в катедрата (не мой!) написа чернова на дисертацията си и – по традиция – предостави "творбата" си на колегите от катедрата за мнение и препоръки. Имаше много пропуски и грешки, доста от тях – груби. Например в ЯМР спектрите не бяха изброени и изтълкувани всички сигнали, а на забележката ни по тоя повод той отговори "Ами аз съм дал само по-важните сигнали?" Никакво обяснение за критерия, по който е преценил кои сигнали са важни и кои – не. Но това е дълбоко погрешно и смешно! По правило се дават абсолютно всички сигнали, дори ако не успеем да интерпретираме някои от тях. А един колега беше изчел много подробно дисертацията и имаше няколко листа, изписани с намерени грешки. Дисертантът на няколко пъти отказваше да чуе тези забележки и да уважи добросъвестния труд на колегата ни. Един ден се съгласи, но само петнайсет минути по-късно казал "съжалявам, нямам повече време". Моят колега беше бесен и с основание. Всички забелязани грешки бяха предоставени на докторанта, но каква беше изненадата ни, когато на предварителната защита се оказа, че те не са взети предвид и не са коригирани. Това никога не се беше случвало по-рано. На въпрос на акад. Е. Головински "Вярно ли е, че не сте се съобразили с направените препоръки?" докторантът смънкал нещо от рода "Ами ще ги оправим". Апробацията пропаднала (аз по това време не бях в страната). Но имаше и още нещо интересно: една от формулите беше катастрофално сбъркана! Няколко пъти му казахме да я оправи. "Е къде е сбъркана?" попита ни той. "Мисля, че ще е по-полезно за вас сам да си намерите грешката и да я коригирате" – казах аз. Дори установих, че тази грешна структура вече е била публикувана в една от статиите на младия човек. И това му посочих, очевидно рецензентите на списанието не бяха го забелязали. Е след няколко дни той най-после си видя грешката и поне в крайния вариант тя бе отстранена. Обаче публикуваната грешна формула си остана в световната литература... Излишно е да казвам, че защитата беше успешна, въпреки че повечето грешки така си останаха без внимание... Моите научни доказателства докладвах отпред на катедрата в аудиторията. Междувременно ръководещият заседанието на научния съвет, проф. Иван Асенов, вика: Ама ти какво, нима си решил на своя глава да правиш трета рецензия? Кой те е назначил за рецензент? Викам: "Не, аз просто се опитвам да докажа, че това, което твърди докторантката, не е истина, и че истината е съвсем друга, тоест тя всеки път изолира едно и също съединение и то е идентично с изходния хидроксикумарин, тоест с изходното вещество, преди тя да го е превърнала в натриева сол. Така и сега рецензентите прочетоха своите положителни рецензии и един-двама фармацевти от залата казаха: ами ние тия рецензенти сме ги гласували и сме ги избрали и вярваме на тях, а Иво Иванов може да си говори каквото си иска, но ние вярваме на рецензентите, които сме избрали. Тогава дадоха думата на докторантката, която казва "Ами аз не зная какво е забъркал в неговата лаборатория професор Иванов, но аз вярвам на моите съединения и съм сигурна в тях" - това беше нейната защита, тя нито веднъж не подчерта каква е връзката с моите спектри и дали съм доказал нещо с тях или просто съм потвърдил нейните формули, които наглед са ужасно сложни метални комплекси. В края на краищата научният съвет гласува: 50 на 100 от членовете на научния съвет гласуваха "за", другите 50 на 100 "против" и още един човек гласува "за", така че вотът беше 50 на 50 плюс един, който обърна – така да се каже – колата, тъй като благодарение на това защитата беше призната за успешна. Оттам нататък беше изпратена документацията във ВАК и там, тъй като имаше някакви възражения, бяха назначили не какво да е, а супер рецензентка. Тази супер-рецензентка още ѝ помня името, е казала в нейната супер рецензия, че Иванов има право, но и докторантката има право, нещо което е невъзможно защото, ако Иванов е прав, то докторантката тотално е измамила с нейната тъй наречена докторска дисертация! Това е сивият поток в науката искам да отбележа, че в края на краищата ВАК утвърди тази дисертация и какво си мислите — съответната госпожа стана доктор, а не след дълго стана и доцент (беше асистент). Не минаха много години, може би още десетина, и тя направи още една дисертация, така наречената Голяма Докторска Дисертация, стана "Голям Доктор". Там аз не се бях намесвал, не бях участвал в процедурата и тя ето хоп – станала голям доктор, след което кандидатствала и я избрали и за професор, тъй че какъв е проблемът, няма проблем. Който каквото иска да си говори и мисли, но нашата госпожа е гениален изследовател и учен днес. Не след дълго нейното име се появи в списъка на двата процента най-даровити и най-талантливи учени в света, включително и в България, този списък, който уж е бил изготвен от Станфордския университет! Ето такава е кариерата на нашата велика и ценна научна работничка! Голям доктор и Велик български професор!
