Лекарите на война с фармацевтите? (À la guerre comme à la guerre!)

Тези дни слушах някакъв коментар на пишман-лекаря Илко Семерджиев (знам, че е бивш министър, но това не го прави по-умен) относно здравната реформа, по-точно за това, може ли пациентът да си избира активното вещество в аптеката, когато става дума за СИНОНИМИ. Чух невежи тв-водещи да възкликват: „И какво излиза сега, че ние пациентите ще трябва да си купуваме молекули от аптеките (!?!)“ Внимавайте, водещи, да не вземете само по две-три, ще ви трябват поне по 10 молекули! Да, повечето популярни лекарства имат множество синоними под различни търговски марки и това съответно е повод за различни цени. Но те са еквивалентни лекарства – съдържат еднаква активна съставка. Преди пускането им на пазара те се подлагат на много сериозни и прецизни от научна гледна точка тестове за химическа и терапевтична еквивалентност! Аз тук правя разлика между аптекар и фармацевт. Някои смятат, че и това са синоними... Според мен с гордото наименование "фармацевт" имат право да се назовават само аптекарите с висше фармацевтично образование. И докато за лекарите са важни търговските марки (то се подразбира защо!), то за фармацевтите, които са учили много и са чели дебели книги за лекарствените вещества, думички като Panadol, Tylenol, Acetaminofen, Tylol, Acetaminophen и мн. др. звучат еднакво, защото всички те представляват 4-хидроксиацетанилид с генеричното име парацетамол. А пък лекари твърдят, че различните марки парацетамол имали различно действие върху болния. Тоест лекарите вярват, че на молекулите на едно и също лекарствено вещество може да е вдъхната различна черна магия от съответната фирма-производител. Все още съществува поверието, че аспиринът на фирмата Bayer е много "по-пречистен" и "по-активен", че има по-специални лечебни свойства и пр. Лекарите продължават да внушават на фармацевтите тези неистини. Затова пък фирмата Bayer държи необосновано висока цена и печели все още най-много от продажбите на аспирин. Още никой не е успял да ме убеди, че Aspirin Bayer е по-инакъв, отколкото китайският. За фармацевтите има (трябва да има!) една единствена истина: еднаквите вещества ("активни субстанции") имат еднакъв лечебен ефект. Останалото е магия, Божия намеса. Има обаче едно задължително условие – субстанциите трябва да отговарят на критериите за чистота и идентичност според установените стандарти. Това го признават дори фармаколозите, въпреки че и те са лекари. За един фармацевт Aspirin, ASS, Upsarin, Asperan, ASA, Acetisal и О-ацетилсалицилова киселина е едно и също, нищо че цените и производителите им са различни. [Повече за аспирина може да прочетете тук: http://ochemist.losttribesource.org/misc/aspirin_bg.pdf]

Лекарите открай-време се държат надменно и менторски спрямо фармацевтите, разбира се без съответните научно обосновани аргументи. Драги фармацевти, моля не си оставяйте магарето в калта, давайте отпор на невежеството на някои лекари, защото:

• Фармацевтът знае, а лекарят не знае, какъв е химичния строеж на активното вещество и с какво то може да взаимодейства; лекарите по правило мразят химията (освен тези, чиито родители са химици може би). Някои лекарствени вещества взаимодействат в организма с други и съвместната им употреба може да е фатална за пациента.

• Фармацевтът знае, а лекарят не знае, че лекарствената форма е изключително важна за успешното прилагане на дадено лекарствено вещество, например за неговото удължено действие или за доставянето му към различни органи и тъкани в организма; но лекарствената форма (таблетка, капсула, разтвор, супозитория и др.) променя начина на приложение, скоростта на освобождаване и резорбция на активното вещество, но не променя фармакологичния ефект, т. е. терапевтичното действие! Различната кристална модификация например не може да измени вида на ефекта, да го засили или отслаби, а само бързината на разтваряне и оттам – на резорбция.

• Фармацевтът знае, а лекарят не знае, кое е химическото наименование и кои са синонимите на дадено лекарствено вещество, кое е генеричното му име и кое от тях би било по кесията на дадения пациент.

• Фармацевтът знае, а лекарят не знае, какви са т. нар. помощни вещества, какъв е техният химичен строеж и химична природа и каква е тяхната роля в лекарствените форми.

• Фармацевтът знае, а лекарят не знае, че нифедипинът, не трябва да се държи на светло, защото светлината предизвиква фотохимична реакция, която го превръща в съвсем друго и изцяло неактивно съединение. Съхранението на лекарствата също е предмет на фармацевтичната наука.

[В тези изброени по-горе точки може би трябва да заместим „фармацевтът знае“ с „фармацевтът трябва да знае“!]

Докато фармацевтите са компетентни да коригират грешни предписания на лекарите, то лекарите нямат компетенцията да се намесват в решенията на фармацевтите.
 
В един друг телевизионен спор участваше един доста невеж пишман-лекар (умишлено не казвам „доктор“ – доктори има по всякакви науки), някой си д-р Любомир Киров. Той си знаеше само едно и само него си повтаряше: „Лекарят носи цялата отговорност за лечението на пациента и само лекарят има право да решава кое марково лекарство да предпише“. И какво? Фармацевтът безгласна буква ли е? Позицията на фармацевтите доста храбро и достойно защищаваше широко известния магистър-фармацевт Николай Костов (председател на Асоциацията на собствениците на аптеки).

„Аз съм учил за лекарства повече от вас“ – даде отпор Костов. Това е вярно, д-р Киров, учили сме ги за лекарствата от всички научни гледни точки – химия (синтез и анализ), взаимодействия, метаболизъм, фармако-биологична активност, токсичност, добрата производствена и лабораторна практика. Половината от тези неща за лекарите са terra incognita. Както се казва в онзи популярен анекдот: „Обущарю, не по-високо от обувката!“.

Когато фармацевтът коригира грешно предписани от лекаря лекарства, то тогава фармацевтът поема цялата отговорност, а лекарят си трае и никой не го съди за грешката. А когато фармацевтът смени на своя отговорност едно лекарство с еквивалентен по-евтин синоним – тогава се вдига врява до небето и фармацевтът трябва да бъде порицан за това „своеволие“, което се счита едва ли не за престъпление! За никого не е тайна как едни „търговски пътници“ от различни фирми – производители на лекарства у нас и в чужбина – ходят от лекар на лекар, от кабинет в кабинет, с едни чантички и флайери, и срещу „скромно спонсориране“ убеждават лекаря, че е добре да предписва само съответния лекарствен препарат точно на тази фирма... При това много често се оказва, че това е най-скъпият от възможните синоними на пазара.

Далеч съм от мисълта да недооценявам ролята на лекарите. Познавам великолепни професионалисти между тях, умни, ерудирани, компетентни в областта си. Отдадени изцяло на благородната идея да лекуват. Този тип лекари по правило са скромни и не парадират със способностите си, не се самохвалят и не проявяват агресия по медиите. Когато лежах в Пета градска заради диабета, за щастие попаднах на точно такива специалисти и за една седмица те се справиха с моя диабет. Държаха се с мен прекрасно. Дори ми даваха да чета научни статии относно лекарствата, които поемах. Чудесни лекари!

Ще се повторя, че лекари, които са потомци на химици, имат по-различно отношение към лекарствата, ясно съзнават докъде е „обувката“ и откъде нататък лечението е в обсега на фармацевтите и химиците. Отвътре ме напира да спомена имената поне на няколко такива лекари, мои добри познати и приятели: д-р В. Спасов (фармаколог, син на проф. Александър Спасов), д-р Н. Данчев (фармаколог, син на проф. Дамян Данчев), докторите братя Петрови (интернисти, синове на доц. Иван Иванов) и др. Може да е случайно съвпадение, но ми прави впечатление. Една от дъщерите ми също е лекарка.

И накрая – за да няма недоразумения – трябва да подчертая: има лекари и „лекари“, фармацевти и „фармацевти“! Свестните, умните и компетентните са около 10-15 % от всички завършили висшето си образование с редовно учене, без подкупи, и с искрен професионален интерес. Въпреки болната образователна система! И горе-долу също такъв процент са завършилите на ръба на тройката (а често това си е чиста двойка), абсолютно невежи и неориентирани както в химията/фармацията, така и в медицината. Някои от тях получават диплома, въпреки че не познават аспирина или парацетамола. Срам! Обикновено точно тези са, които ругаят, проявяват агресия по медиите и които се интересуват много по-малко от здравето на пациентите си, отколкото от дебелината на своите портфейли. Известен в обществото български фармацевт-магистър, на държавния изпит на въпроса на изпитващия „Колко хирални центъра има аспиринът?“ категорично и без да се замисли отговорил: „Седем!“

Та нали именно подобни пишман-лекари и аптекари са проводници на митичната „хомеопатия“, организират курсове и препоръчват на неграмотните обикновени хорица т. нар. „хомеопатични лекарства“? Ужас и безумие! Слава Богу, че хомеопатията беше официално развенчана и категорично отхвърлена от учените!

„Is there any proof that homeopathic medicine works?“ by J. Burgess –
http://www.theguardian.com/notesandqueries/query/0,,-9542,00.html

(там между другото се казва: Those who advocate homeopathic medicine argue that the substance doesn't need to be there, it has left its "influence" on the water or other harmless materials in the medicine. This is of course utter nonsense. One of the final tests, is the so-called double blind trial. Controlled groups of patients or human guinea pigs are given either the medicine itself or a placebo. In a double blind trial, neither the person administering the medicine nor the patient knows if it is a placebo or truly the medicine. Homeopathy is fake. In the 19th Centuary, homeopaths claimed that their treatments contained some amount of medicine, but since science has found no medicine in them, they now claim that water and alcohol have memory.)

Нали помните оня анекдот за Митю-Дънката (наш бивш студент, отдавна вече дипломиран магистър)? На въпрос на пациент в аптеката: „Имате ли 6 %-на кислородна вода?“ Митю отговаря: „Нямам 6 %-на, но ето ви две шишенца с 3 %-на – да си ги смесите!“

Винаги съм считал, че войната лекари срещу фармацевти, както и войната фармацевти срещу химици, е безсмислена и безплодна! Та нали химията произлиза от фармацията, а тя пък на свой ред произхожда от медицината?! Щем не щем, дружбата между трите науки de facto е неразривна и вечна!

И все пак да си припомним какво втълпяваше на всяка своя лекция гръмовержецът на родната фармация, Зевсът на българските фармацевти, аптекарят на всички аптекари: „И помнете, студенти, фармацията НЕ Е ХИМИЯ !!“ Той упорито се стараеше да вкара във война фармацевти срещу химици и... донякъде успя.

А ректорът, някогашен председател на Медицинската академия, се обръщаше към Общото събрание: „Уважаеми КОЛЕГИ, драги стоматолози и вие, фармацевти!...“ (или поне така се носи мълвата).

No comment.

“Тука не е Германия!“

Това беше любимата реплика на един велик заместник-декан на ФФ¹ всеки път, когато се опитвах да разкажа как определени наши проблеми вече отдавна са решени в Германия. Например как е измислена системата на висшето образование така, че да е максимално ефективна и да е намалена до минимум възможността за корупция. Веднъж например попитах Дитер (Prof. Dieter Heber) какво би станало, ако дойде един студент при него и му предложи 2000 марки, за да го пусне на изпита по фармхимия. Той се засмя от сърце и рече, че веднага ще го изгони от кабинета си, ще повика лаборанта и ще докладва на декана името на студента. А може да се викне и полиция при по-драстични инциденти. Санкцията в такива случаи е отстраняване от университета без право повече да се запишеш за студент по тази специалност в рамките на Германия. Същото се отнася и за студент, който се е явил на даден изпит два пъти – на редовната и на поправителната сесия – и не е успял да го издържи. В много изключителни случаи, като продължително боледуване, раждане или нещо от този сорт, можеше да се разреши трето явяване, но то се дава само от съответното министерство след представяне на необходимите документи. Тези правила не позволяваха на студентите изобщо през ум да им мине да търсят някакви „специални“ начини за взимане на изпитите.

Изпитът по фармхимия и синът на професора по технология

Един път Дитер ми предложи да участвам в проверката на писмените работи от изпита по фармацевтична химия. Учудих се, аз съм чужденец, не съм щатен преподавател, как така ще проверявам изпити. Оказа се, че Дитер като титуляр на четенето има право да решава кой и как да проверява тестовете. Титулярът носи цялата отговорност! Интересен беше начинът на проверката. Писмените работи се проверяваха от четирима асистенти, които водеха упражненията. Но не всеки асистент проверяваше по цяла писмена работа. Тестът обхващаше примерно 16 въпроса (задачи) и те си ги бяха поделили помежду си по 4 задачи на всеки. Всеки асистент оценяваше в тестовете само своите едни и същи 4 задачи. Това ми се стори много разумно. При тази система не беше възможно един от асистентите – ако допуснем например, че е взел подкуп – сам да определи окончателната оценка на даден студент. Освен това всеки асистент се специализира в своите 4 задачи и върху тях става изключително компетентен. Всяка задача носеше от 6 до 10 точки. Сумата от точките беше 100, изкарваха само онези, които имат най-малко 51 точки. Това правило беше желязно. Аз прегледах няколко теста на случаен принцип, работите не бяха анонимни, но аз нали нямах представа кой кой е от студентите и ми беше все едно. Запомнил съм една от задачите, която ми се видя доста интересна: „При взаимодей­ствие на ацетоцетов естер с натриева основа са възможни 9 продукта. Изразете реакциите с уравнения и механизъм, дайте наименования на тези продукти.“ Задачите не бяха елементарни, но не бяха и с повишена трудност.

Професор Хебер изобщо не присъства на преглеждането и оценяването. Седеше си на бюрото в кабинета и си рисуваше формули или си пишеше публикации. Преглеждането на около 20 писмени работи продължи около 4 часа. Накрая асистентите направиха списък с оценките на студентите и му го представиха. Обаче имаше един критичен случай! Синът на професор Мюлер по технология беше изкарал 49 точки! Ами сега? Нямаше да има проблем, ако това беше първото му явяване. Но момчето се явяваше за втори път и ако не си вземеше изпита, щеше да се прости с фармацията! А баща му и по-голямата му сестра бяха фармацевти, майката имаше фармацевтична фирма. Синчето явно не беше от най-ученолюбивите студенти, докато за сестра му се помнеше, че е била отличничка. Чудеха се какво да правят. „Е толкова ли не успяхте да намерите основания за още 2 точки?“ – попита професор Хебер проверяващите. „Ами не, всеки от нас провери наново всички отговори и не намерихме основания!“ Тогава проф. Хебер взе писмената работа и дълго време я чете и препрочита, накрая реши, че е намерил повод да вдигне оценката на 51 точки... Синът на неговия колега беше спасен – на косъм от пропадането.

Запознанството с Дитер Хебер

Преди години, трябва да е било 1990, с моя колега Стоян получихме в лабораторията едно доста сложно хетероциклено производно на кумарина. Не очаквах да е известно, но направихме изчерпателна литературна справка и не щеш ли – оказа се, че е синтезирано години по-рано от някой си D. Heber от Университета на гр. Кийл (Kiel), Германия. Тогава аз дори нямах представа къде е тоя град, само бях чувал за него. Писах на този човек, че сме получили същото вещество, но по друг синтетичен път и го помолих, ако има проба от него, да сравни двете вещества и да провери дали наистина са идентични.

Дитер

След около една седмица получих писмо от проф. Хебер, в което имаше хроматограми и ИЧ спектри на двете вещества, при което абсолютно еднозначно се доказа, че неговото и нашето вещество са идентични. Той се позаинтересува за нашите изследвания и така малко по малко започнахме редовна кореспонденция. През лятото на 1991 г. – гладните години след избухването на „демокрацията“ – получих покана от Фаххохшуле Аален (Fachhohschule, Aalen) да водя учебни занятия като хоноруван преподавател два месеца на техни студенти по химия. Писах на Хебер, че ще ходя в Германия, и той тутакси ми изпрати покана, докато съм в Аален да взема да „прескоча“ до Кийл и да изнеса научен доклад върху нашите изследвания пред докторантския семинар на тяхната катедра по фармацевтична химия. Тук ще припомня, че онова, което при нас са катедри, в германската университетска структура са институти. Така че трябваше да пропътувам около 800 км от Аален до Фармацевтичния институт на Университета в Кийл. Като оставим настрана това, че с влак пътят беше около 7 часа и струваше една торба парѝ (по онова време още „дойче марки“), цялото приключение беше много вълнуващо. Г-жа Кантленерова на изпроводяк ми каза: „Хер Ѝванов (немците винаги слагаха ударението на "ѝ"), не се притеснявайте, че ще бъркате езика, винаги можете да се оправдаете с обстоятелството, че сте българин!“ И все пак, никога по-рано не бях докладвал на немски. На докторантския семинар дойдоха около 20 души, между тях трима професори и двама-трима лаборанти. Мисля, че се представих прилично с моите диапозитиви (мултимедийният прожектор още не беше открит), имаше и малко въпроси. Немците не ръкопляскат, а вместо това тропат с юмрук по банките или по масите. Но аз знаех, че това се приема за аплодисменти...

А при самото ми пристигане в кабинета на проф. Хебер той беше нещо зает, изчаках го в лабораторията му в съседство. След малко влезе един дълъг и тънък човек с мустаци и дружелюбно, но не въодушевено, рече „А! Вие ли сте хер Ѝванов? Ами хайде да идем в залата и да си изнесете доклада.“ По-късно, след като приключи научната част, той ми рече „А сега ще ви заведа на вечеря“ – и ме заведе в ресторанта на хотела, където бях настанен. Седнахме, той ме попита какво искам, както обикновено поръчах някакъв стек и разбира се – бира. Той не поръча нищо! Викам му, ама защо хер Хебер, вие няма ли да хапнете. „Не“ – каза той, – „аз ще вечерям у дома с жена ми, тя ме чака!“ Това беше първият случай, когато си казах: „Господи, това у нас не може да се случи! Да заведеш гост на вечеря и той да си яде сам, а ти - домакинът - да го гледаш...“ Имаше по-късно и други аналогични и непонятни за нас българите случки, но там беше Германия! На другия ден проф. Хебер изпрати един от докторантите да ме нахрани за обяд и да ме изпроводи до гарата, че той бил нещо зает. И това си беше типично по дойчовски! Разбира се всички разноски за влака, нощувката и прехраната ми бяха поети от Германското фармацевтично дружество (общо може би към 900 марки). Но така започна нашето приятелство, отначало хладно и резервирано, но по-нататък се оказа, че Дитер е един прекрасен, отзивчив и много добър човек, отличен химик и лектор. И страхотен приятел. Оттогава нататък при всяка възможност той ме канеше да ида за месец-два в лабораторията му да поработим заедно, като често ми плащаше университетския „Gästehaus“ и храната от собствени средства, от т. нар. „Drittmittelkonto”, където по принцип внасяше хонорарите си. Сътрудничеството ни беше твърде успешно, както може да се види от списъка на публикациите ми. Дори имаше случай, когато разгадах една странна и неочаквана реакция, проведена от моя бивш докторант Еди, докато работеше при Д. Хебер със стипендия на НАТО. Но това е една друга история, на която ще трябва да се спра отделно.

За шивача, конците и плата

Докато работех на по-млади години в БАН и по-късно във ФармФак, имах винаги един основен проблем: липсваха необходимите реактиви и разтворители, заявките се правеха за две години напред, и беше много трудно да се работи на съвременно ниво. За ЯМР и ИЧ спектри се чакаше доста, а за елементен анализ се налагаше де използвам връзки. Работата вървеше бавно и препънато. Освен това беше почти забранено да се изпращат ръкописи за реномирани 

Лабораторията в Кийл

чуждестранни списания без специалното разрешение на „спеца“ към БАН или към Ректора на МУ (респ. ВМИ или Медицинска академия). Тогава се сетих за една мъдра българска приказка: „Като не може както искаш, тогава искай както може!“ Да се работи плануван отнапред органичен синтез на точно определени вещества с предварително зададен строеж (т. нар. „целенасочен синтез“) у нас беше изключително трудно, почти невъзможно. Всеки път си виках: „Е добре де, ами ако бях шивач? Трябваше ли да ходя да си търся платове, конци, ножици, шевни машини и пр., за да мога да работя?“ Разбира се, че не! А в Германия нещата бяха поставени както трябва, т. е. с главата нагоре! Там ти предоставят всичко необходимо, за да свършиш определена работа и ти казват "Хайде сега работѝ, да те видим!". Тоест "да видим колко ти е акълът". Налице и на разположение са спектралните апарати, елементният анализ беше безупречен, сутринта даваш пробата и до обяд анализът или спектърът ти е готов! Приказка! Не бях свикнал на такъв разкош. В един момент реших, че е крайно време във ФФ да взема крути мерки – слизах на няколко пъти в склада и гледах какви „залежали стоки“ има там по рафтовете, прашасали и забравени от Бога, някои закупени още преди войната... И се опитвах да измисля такива реакции, че да мога да използвам реактивите от склада. Помня например, че имаше „тонове“ ацетоцетов естер. Тогава с моя колега Раев започнахме изследвания върху синтеза на Ханч и дори въведохме тази относително проста за изпълнение реакция в упражненията. Защото се оказа, че едно от най-използваните сърдечно-съдови лекарства нифедипин ("Адалат") се синтезира именно по този класически начин. Върху синтеза на Ханч колегата Раев по-късно защити с успех своята кандидатска дисертация. Освен това от ацетоцетов естер много лесно се получават енаминоестери, с които също направихме няколко интересни синтези.

Та така, в Германия хората ти даваха и конци, и игли, и платове, и шевни машини. От теб се искаше само да работиш „яко“ в лабораторията и да твориш химия! Ако нещо липсва в склада, до ден-два ти го доставят с извънредна поръчка. За парѝ не се говореше, „шефовете“ винаги намираха парѝ отнякъде, пишеха проекти за държавно финансиране, но работата вървеше. Както в Кийл, така и в Щутгарт, така и в Аален. Е да, но „тука не е Германия“ – ми се отговаряше всеки път, когато се обръщах за съдействие или подкрепа към някого от тукашните ми „шефове“. Никой нямаше желание да променя системата. Затова работехме каквото може, а не каквото ни се искаше.

Публикацията с 16 автора, аз на 12-то място...

За разлика от традициите на българските химици, които често „разбивахме“ резултатите от изследванията на множество кратки съобщенийца, за да трупаме бройки, моят германски колега и приятел, Вили Кантленер, напротив, имаше навика да обобщава в публикациите си огромен експериментален материал. Много често в една публикация се събираха резултатите от две-три или повече докторски дисертации. Неговият принцип беше не да прави „бройка“, а да пуска внушителни по обем и по стойност научни съобщения в добри списания. Не го интересуваха нито бройките, нито цитиранията, нито импакт-фактори, нито това, дали някой ще го похвали някъде за нещо. Казваше "Das ist mir Wurscht!". Дежурният му девиз беше „Publiziert ist publiziert!”, тоест важното е резултатите да се публикуват и толкова! Няма значение след колко време и в кое списание. Важното е да бъде отпечатано в приличен вид, да няма грешки, и ако може – да е на немски, за да не си „мори коня“ да превежда. За пример ще използвам работата:

W. Kantlehner, J. Mezger, R. Kreß, H. Hartmann, T. Moschnya, I. Tiritiris, B. Iliev, O. Scherr, G. Ziegler, B. Souley, W. Frey, I. C. Ivanov, M. G. Bogdanov, U. Jäger, G. Dospil, T. Viefhaus: Orthoamide, LXIX. Beiträge zur Synthese N,N,N',N',N",N"-peralkylierter Guanidine und N,N,N',N',N",N"-persubstituierter Guanidiniumsalze. Z. Naturforsch. 2010, 65b, 873–906.

Вили

Тук сме 16 автора (последният да затвори вратата! – както се казваше в оня виц) и работата излезе в обем над 33 страници. Ако някой се вгледа, ще установи, че е работено повече от 10 години и се съдържа огромен експериментален материал от няколко финансирани проекта. Някои от персубституираните гуанидиниеви соли се наложиха в практиката като нов клас йонни течности. Повечето от тези съавтори – познавам ги всичките – са идвали в лабораторията, работили са здраво известно време и после са си заминавали всеки по своя път. Никой не е вписан като съавтор само заради приятелството си с Кантленер. Както се вижда, сред авторите има и трима български химици. Единият от тях (Iliev) остана на работа в модерна германска химическа фирма, другият (Bogdanov) е преподавател в Софийския университет, а за третия – от скромност – няма да кажа нищо.

Случаят "Керстин"

Керстин с Мари-Кристин

Случаят "Керстин" ми се вижда интересен, защото е позитивен и защото преди да се запозная с нея, не съм имал позната с подобно симпатично (бих казал: любвеобилно) поведение и възпитание. Запознахме се с нея, когато тя, току-що завършила фармация в университета на гр. Кийл (Kiel), един ден влезе в лабораторията на проф. Хебер (Dieter Heber) и попита къде може да го намери. По-късно Дитер (вече мой приятел) ми каза, че това е фрау Керстин Бишоф (Kerstin Bischoff)

и че я знае много добре още от следването като отлична студентка. Помолила го да започне работа като докторантка под негово ръководство. Моят приятел минаваше за любимец на студентите и се славеше с име на истински университетски учен. Той беше поласкан, че такава елитна студентка като фрау Бишоф, т. е. Керстин, желае да работи при него. Това трябва да е било около 2001-2002 г. По-късно тя започна работа и винаги, когато ходех в Кийл, тя работеше синтез в същата лаборатория, където и аз. Тя беше винаги много нахилена и приветлива и доста скоро преминахме на "ти", съотв. на Керстин и Иво (да говори на "ти" с германски професор беше немислимо, и до ден днешен са на "вие"), аз обаче никога не съм страдал от предразсъдъци, въпреки че вече бях професор, всички колеги във фармацията на Кийл ми говореха на "ти" и на Иво. Бяхме в приятелски отношения почти с всички, най-вече с лаборанта на проф. Хебер на име Мартин Шют (ударението е на "а" за разлика от българския език), един прекрасен, умен и компетентен колега. Поне по два пъти на ден се събирахме да пием задружно кафе в института и се завързваше лаф-моабет (пардон за турцизмите). По едно време Керстин

Мартин Шют

започна да иска да ходим заедно на пица в близката пицария, или просто да пием по бира. Заразправяхме си всякакви истории, аз ѝ говорех за Рени, за дъщерите ми, тя – за родителите си, за детските си години. Мисля, че тя тогава беше някъде на 25-27 години, а аз – на 62-63. След известно време Керстин започна да ме вози с колата си до моята квартира и изобщо се сприятелихме доста. Отсега трябва да подчертая, че никога не съм я възприемал по друг начин, освен като приятел и колега-химик. Беше наистина много умна и сръчна, помагал съм ѝ в работата, в писането на публикации и на самата дисертация (защитата беше през 2006 г.). Всъщност виждахме се по един-два пъти в годината, тъй като аз ходех за по месец-два в Кийл да поработвам при Д. Хебер. При едно от следващите ми посещения в Кийл тя, като ме видя, толкова се зарадва, че се затича към мен и ми се хвърли на врата да ме прегръща. След още известно време, когато ме изпращаше на автогарата за България с колата си, аз ѝ казах колко много ѝ благодаря и че се радвам, че сме се видели и че сме в толкова хубави отношения. Подадох и ръка за довиждане, но тя рече "Не-не, аз ще излезна от колата, за да те НАТИСНА!" Леле-мале, това не го разбрах... Излезнахме, тя пак ми се хвърли на врата да ме прегърне и вече наистина си казахме довиждане. После видях в речника, че същият глагол "натискам" (drücken) означава още "притискам, прегръщам" – голям срам! Аз знаех само другата дума за прегръщам = umarmen. Във всички случаи бях доста объркан от това свръхлюбезно отношение, прекалено по моите представи. Нали знаехме от нашето българско възпитание, че германците са хладни, безчувствени и корави хора, някак не се връзваше. Чудех се какво става, иначе всичко си беше както трябва, приятели и колеги... Докато една неделя проф. Хебер не ни покани, Керстин и мен, у тях на кафе. Тя възкликна радостно "Чудесно, тъкмо ще ви запозная с моя Мартин". После ми сподели, че отскоро си има приятел на име Мартин, с когото се запознали по интернет. Преди това тя страдаше, че си няма гадже. И така, отидохме на гости у "чичо Хебер", запознахме се с "нейния" Мартин, впрочем много симпатично момче на около 35. Той беше свидетел на отношението на Керстин към мен, тя не го скриваше, и той ѝ подхвърли нещо от сорта "Ама ти към проф. Иванов нещо май много мило се държиш!?" Тогава тя отговори безгрижно и жизнерадостно: "Винаги съм мечтала да си имам дядо, и сега Иво ми е като дядо!" Е в този момент вече бях тотално сразен! Разбира се, че не се обидих ни най-малко. Продължихме да бъдем приятели, дори през 2010 г. Керстин ни покани, Роси и мен, да ѝ погостуваме за един уикенд в Люнебург, където тя и съпругът ѝ се бяха установили и си имаха бебе-дъщеричка на име Мари-Кристин. Приеха ни чудесно, разведоха ни с Мартин из този живописен старинен град (имам много снимки), с Роси бързо се сприятелиха, макар че Роси никак не знае немски, но на английски се оправяха добре. Сега Керстин и мъжът ѝ си имат второ дете (син), голяма собствена аптека (Мартин Бер по образование е икономист и върти финансите на аптеката), а скоро ще откриват и втора аптека.

Кристина

Става дума за Кристина Бонева. При поредното ми посещение в лабораторията на Дитер ме посрещна неговият супер-лаборант (химик-техник) Мартин Шют: „Знаеш ли, тук сега имаме една българска студентка? При това – всички я познават, защото е много красива. Ще те запозная.“ Няколко дни по-късно в лабораторията Мартин се появи с едно доста мило и фино младо момиче, брюнетка, средно висока. Веднага се досетих, че това е българката.

Кристина

Разприказвахме се, ходихме да пием по кафе. После многократно се засичахме по коридорите на института и се поздравявахме с усмивка. Оказа се, че тя е от Варна, научила немски още в България и кандидатствала за студентка в Германия, само по документи. Докато в България, както знаем, има приемни изпити и е доста по-трудно. Така или иначе, приели Кристина в специалност фармация към Университета на гр. Кийл и тя вече беше стигнала до трети курс. Много ѝ било трудно, но се справяла. Родителите ѝ имали ресторант във Варна, изпращали ѝ издръжка, а тя отвреме-навреме работеше в едно кафене в Лабьо като касиерка, за да си помага. Кристина си имаше стабилен приятел–немец, с едно малко странно северно, скандинавско мъжко име. Та Кристина и нейният приятел ме поканиха една вечер у тях на вечеря, хапнахме вкусотии, приготвени от двамата, пийнахме по бира. Посрещнаха ме чудесно. Те си живееха на квартира, много близко до института. Той беше син на някакъв местен министър в правителството на Шлезвиг-Холщайн, много интелигентно и възпитано момче. Мартин Шют все казваше, че германецът е извадил голям късмет, като се е залюбил с хубавата българка. При следващите ми ходения в Кийл не пропусках възможността да се срещнем с Кристина на по кафе и да си разказваме кой каквото има за разказване. Беше наистина приятно и възпитано момиче. Искаше да остане в Германия и да си намери там работа като аптекарка. Години по-късно намерих името ѝ във Фейсбук, писах ѝ, за да я попитам дали това е същото момиче, с което се познаваме от Кийл, но тя не ми отговори. Само стана ясно, че се е завърнала в България. Нейният младеж (дали са още заедно?) защити докторска дисертация в института при известния професор Клемент по фармацевтична химия, който по едно време беше директор на същия институт. Ще продължавам да я издирвам в България.

1Фармацевтичен факултет – София

Не се отдалечавай...

                       На В. Г. (1980 г.)

* * *
Не се отдалечавай,
когато весело си бъбрим, 
а ти си в някакъв
                           отвъден свят.
Не се отдалечавай, 
когато пием бренди
и твоята кристална чаша
не в звън,
а в призрак се превръща.
Не се отдалечавай,
когато вдишвам аромата 
                                на косите
от спомена за твойта близост.
Не се отдалечавай,
когато взимам топлина 
                                    от устните,
които вчера съм докосвал.
Не се отдалечавай,
когато тихо те разтърсвам
със ударите на сърце,
                                притиснато до теб,
макар ти никога да не го чувстваш...
Не се отдалечавай,
когато аз живея вътре в теб,
очаквайки поредната ни среща,
която искал бих да ни сближи,
но знам със сигурност –
                               ще е последна...

Не се отдалечавай,
моля те,
от мен!

* * *

Върху дланта си синтезирах...

На В. Г. (1980 г.)

* * *
Върху дланта си синтезирах
искряща капка от незнайна течност.
Щом като в нея мислено се вгледах,
открих аз изненадан странна склонност:

тя с пулса ми трептеше в резонанс
и в този хаотичен ритъм
от чувствата ми правеше фотони
и разпиляваше ги като призма.

За кожата ми беше безобидна,
но в страшната ѝ сила бях уверен –
не бе ли някаква неземна плазма
или пък капка от кошмарен спомен?

Сам отговор не можех да намеря –
към теб пристъпих да ти я покажа.
Очите ти излъчваха възхита,
лицето ти покри се с ведра свежест.

"Чудесна е! Как искам да я пипна!"
– посегна ти. Поисках да попреча,
но искреността ти тъй ме заслепи,
че капката премина в твойте шепи.

Тогава ти внезапно почна да се смееш,
да стенеш, да крещиш, да плачеш.
"Недей, ще я изпуснеш, овладей се!"
– те молех аз, но беше неудачно...

Една искряща капка се размина
със мойте разтреперени ръце,
към пода полетя неудържимо
и се просмука
в мръсно петънце...

* * *

За Бога, братя, пишете двойки!

„И сега какво ще го правим този?“ – пита със сбръчкано чело побелелият от годините професор А., почесвайки се зад тила. 

Докато нещастният студент очаква в коридора да се реши съдбата му, в професорския кабинет се разгръща следният научно-теоретичен диспут:

„Ами че той нищичко не знае! Дори се съмнявам дали е наясно на какъв изпит се явява днес! - казва другият професор Б., като прокарва длан по лъскавата си плешива глава. – Ще трябва да го скъсаме...“

„Е да, няма начин да изкара, с тези знания... Обаче...“ – опитва се да възрази накрая професор А.

„Обаче... какво искаш да кажеш, че ще трябва да го изпитваме наесен пак, това ли намекваш?“

„Именно... Ти ще го изпитваш, защото аз през септември ще бъда на Канарските острови със семейството си...“ – категоричен е професор А.

„А ти защо си мислиш, че аз ще мога, имаме планове да правим голям ремонт у дома и на вилата... Да вземем да му пишем тройка, а? Какво ще кажеш?“ – предложи Б.

„Но как, той въобще няма представа от материала... Неприятна ситуация... Ама нали, ако му пишем тройка, пак ще ни разнасят по факултетски и декански съвети, че успехът по нашия предмет е най-лош... От години при нас студентите получават само двойки и тройки...“

„Хм, ясно“ – мърмори професор Б. Пише нещо в студентската книжка, прави няколко крачки, отваря вратата към коридора и се провиква: „Хей, колега, елате да си вземете книжката!“

Студентът, разтреперан, поема книжката си и с последни сили я разгръща... и що да види... оценка „добър (3.50)“! Побягва презглава, да не би професорите А. и Б. нещо да размислят... Но те се затварят обратно в кабинета си, въздъхвайки с облекчение, и с чувство за изпълнен дълг се заемат с другите си важни професорски дела...

Фиг. 1: Реалити – изпит през 2006 г.

Този анекдот ми бе разказан от баща ми преди много-много години. И по време на моите почти 40 години преподавател-стване многократно съм бил свидетел колко често и по колко много различни начини този виц се претворяваше в живота. Докато при нас за наесен оставаха почти половината студенти от всеки курс, имаше нелесни дисциплини, с учебници от по няколко килограма, преподавани от най-видни наши професори и доценти, но на поправителната сесия през септември оставаха само по десетина студенти от курс (курсовете обикновено бяха от по 140-160 студенти годишно). По една такава дисциплина, спомням си, се пишеха на изпита само две оценки: отличен (6) и слаб (5)... Трябваше нещо много екстремно да се случи, за да бъде скъсан някой студент, например да предаде съвсем празен лист. Тези преподаватели се ползваха със славата на много мили хора, които обичат студентите и имат много добро сърце. Докато за мен един виден столичен фармацевт, известен бизнесмен, беше казал, чукайки с кокалчето на пръста си по една маса, „той е ей-като това, на, като дърво!“ Защото не признах ходатайството за сина му, което дойде по различни канали, от разни колеги и „приятели“... Накрая, след като се разбра, че с ходатайство нещата няма да се уредят, бе проведена по време на писмения изпит такава една акция от съгласувани действия на мои колеги преподаватели, че сигурно няма да повярвате. Значи, въпросното синче поиска разрешение да иде до тоалетната, което разбира се му бе дадено без проблеми. Там той оставил – в кабинката – преписаните условия на задачата и въпросите от писмения изпит. После един от помагащите преподаватели отишъл, взел ги, решил задачите, развил набързо един от въпросите и ги оставил отново на същото място в тоалетната. Излишно е да казвам, че синчето изобщо не беше учил за изпита и изцяло разчиташе, че ще си вземе изпита with the little help from my friends... Не знам точно как и защо, но после друг от преподавателите, който тогава беше шеф, влезе при нас в залата, за да попита приятелски и колегиално как върви изпитът и, без да забележа, предал решената задача и развития въпрос на сина на големия фармацевтичен бос. Аз разбира се веднага се усъмних, когато видях написано нещо смислено, макар и с грешки и пропуски, крайно недостатъчно, но помолих студента да напише същото отново пред мен. Той не успя да напише нито една буква, оправдавайки се, че бил толкова притеснен и изтощен, че нищо не можел да си спомни... По-късно се чуло по коридорите как заместник-деканът ругае на висок глас, че щяла да отнесе въпроса по-нагоре, че ето, човекът си развил въпросите, но въпреки това съм го бил скъсал. А за комбинацията, в която бяха участвали поне трима мои „добри“ колеги-преподаватели, се намериха хора, които по-късно ми разказаха какъв е бил сценарият и така си изясних всичко.

Фиг. 2: По време на същия изпит 2006 г.
(водната пара от ушите е премахната за повече яснота :-)

Никога не съм писал „слаб“ на някого, който е имал макар и съвсем начални знания, докато обратното за съжаление се е случвало. Веднаж писах „3“ на един чуждестранен студент (мисля, че беше от Мароко), защото преди изпита при мен дойде един доброжелателен, състрадателен и добронамерен мой колега, но не ми ходатайстваше, а ми описа „трагичната съдба“ на този студент. Имал бил тумор в мозъка, вече му били правили една операция в Париж, а след месец пак щял да иде в Париж за втора операция. Но така или иначе дните на студента били преброени. Много било трудно в неговото здравословно и психическо състояние да се подготви за изпита. Да му дадем шанса да си научи някои прости неща, които после да развие на изпита, да помогнем на нещастния човек... И понеже не съм от дърво, приех този вариант и студентът някак си изкара заветната тройка. Но аз – без да искам – му запомних името и физиономията. Години наред след това го срещах из коридорите на факултета, той изглеждаше добре и се движеше успешно нагоре към дипломирането. Накрая дори се оказа, че прави дипломна работа в областта на синтеза. Всеки път, като ме видеше, ме поздравяваше учтиво с лек поклон. Когато един ден се дипломира, специално дойде при мен да ми благодари, че съм му помогнал да си вземе изпита... Е как можех да го попитам „Какво стана с тумора в мозъка?“ Единственото, което можех да направя, беше да си взема поука относно доброжелателния-състрадателния колега. По-късно за същия колега установих и доказах за себе си, че взима по 100 долара на човек за уреждане по подобен начин на изпити с чуждестранни студенти. Но това е друга история...

Един ден ми се обажда по телефона заместник-деканът по учебната дейност: „Можеш ли да слезеш долу при мен?“ Е как да не мога, нали ми е началник... Слизам и тя ме запознава с една дама, г-жа Еди-коя-си (не ѝ запомних фамилията). Започнаха да ми обясняват, че племенникът на дамата, която била важна клечка в ректората на МУ, трябвало да се явява на изпит при мен, и че било много важно той да изкара, тъй-като щял да се прехвърля в медицина, а имаше условие да е положил всички изпити при нас. Добре, казах аз, да дойде на консултации, ще му обясня което не разбира, ще поговорим. Е не, казаха дамите, ако можело да му помогна на изпита, че той бил много притеснителен. Обясних, че при нас има спокойна обстановка, че няма от какво да се притеснява, че ние по принцип помагаме на студентите да се подсетят, ако нещо в момента закъсат... Ама той много усилено учи, но му е трудно, каза г-жа Еди-коя-си. Виж, направи нещо, рече зам.-деканката. Тогава обещах нещо, което струва ми се не беше правилно разбрано, казах: „Той нека си учи материала както трябва, а аз ще направя каквото зависи от мен“. Имах предвид, че ще го подсещам, ако студентът има нужда, ще му задам някой по-лесен допълнителен въпрос. Но явно моето обещание беше разбрано превратно и племенникът просто беше написал на цяла страница 4-5 пъти текстовете на въпросите, които му се бяха паднали. И нищо по същество, абсолютно нищо! Е какво да му помагам и как да го подсещам? Беше явно решил, че изпитът му е вързан в кърпа. Казах му, че в такива случаи трябва изцяло да разчита на себе си и че никой друг не може, пряко или косвено, да му изкара изпита. Сигурен съм, че пак е имало ругатни по мой адрес и от двете госпожи, които ме бяха привикали предния ден. Няколко месеца по-късно зам.-деканката ми каза, че все пак, въпреки моята подла постъпка, го прехвърлили да учи медицина, но станало по-сложно, трябвало да се търси човек в министерството. Да не дава Господ да се лекуваме при този лекар, вероятно отдавна е завършил, сигурно и там, в медицинския, г-жа Еди-коя-си е помагала на момчето да полага успешно изпитите си.

Веднъж един мой колега, уважаваният от всички професор Й.Г., ми ходатайства за своя „близка“, която много се „притеснявала“ от нашия изпит и ме помоли да бъда „по-внимателен“. Бях изключително внимателен, но не успях да я предразположа така, че да „извадя“ от нея абсолютно никакви знания по предмета. Оценката „слаб“ бе логична и очаквана. Той, професорът, когото всички уважаваха, дойде „да ми потърси сметка“. „Ама тя толкова ли хич нищичко не знаеше?“ – попита ме той. „Е защо, знаеше някои работи – казах аз, – знаеше как се казва, знаеше коя дата е днес... Но не знаеше строежа (формулата) на ацетона и много други прости неща от този род.“ Да не говорим за реакции и механизми.

Често на декански или на факултетски съвет съм бил упрекван, че пиша много двойки. Носеха се какви ли не слухове и митове. Упрекваха ме дори за отказалите се и неявилите се студенти. („Как няма да се отказват, като имат уплах от теб“ – обичаше да казва зам.-деканът по учебната част.) Дори група гръцки студенти бяха написали писмо до ректора на МУ, че имам специално лошо отно­шение към тях, че ги мразя, и че – видите ли – съм расист спрямо гръцките студенти. Както беше обикновената практика у нас, още при развитото социалис­тическо общество, когато се оплакваш от някого, писмото се изпраща до този, от когото се оплакваш. И тогава стана така, зам.-ректорът (Т.П.) изпрати писмото обратно до декана на нашия факултет с репликата „Абе я вижте там, този Иванов защо тормози гръцките студенти?“ Деканът разбира се ме привика в огромния си кабинет на партера и ми прочете писмото. С няколко факта му доказах, че няма такова нещо, че имаме десетки гръцки студенти, които успешно са си взели изпита, някои дори с петици и шестици. А освен това, измежду неизкаралите, освен гърци, имаше и още доста студенти от други националности... Деканът беше колегиално настроен към мен, прояви разбиране, каза, че добре разбира колко труден е нашият предмет и т. н. После, след години, се оказа, че той е имал две племеннички, които успешно са си взели изпита с петици и за които изобщо не съм знаел, че са му роднини... От тях научил как протича изпитът при нас, че се стремим към обективност и че горе-долу нещата са нормални.

За да постигнем максимална безпристрастност възприехме следния сценарий за провеждане на писмения изпит (Фиг. 1). Отначало пускахме за 15 мин. един предварителен тест от шест много, ама много лесни въпроси-задачи, най-елементарни, и който решеше поне три от тях, се допускаше до изпита, останалите получаваха „слаб“. Този тест имаше за цел да ни позволи да разберем дали все пак студентите знаят на какъв изпит се явяват в този ден. Например трябваше да напишат името и формулата на оцетната киселина, на бензола или на ацетона, да изразят естерификацията на етиловия алкохол (без механизъм), да напишат формулите и названията на петатомните хетероцикли с един хетероатом и от този род елементарни задачки. За издържалите т. нар. „стоп-тест“ (студентски термин) се теглеха лотарийно три въпроса от програмата и една задача многостадиен синтез. След около два часа минавахме при всеки студент да погледнем кой докъде е стигнал и има ли затруднения, тогава използвахме да ги подсещаме за нещо пропуснато, или пък им задавахме няколко допълнителни въпроса, ако видехме, че нещата са „на кантар“. После студентите имаха още по час-два да допишат и коригират работите си. Проверката на всяка писмена работа се правеше същия следобед от двама преподаватели независимо един от друг, а при разлика в оценките повече от 0.5 трети човек от комисията играеше ролята на арбитър. Но писмените работи не бяха анонимни, така че се случваше някой от асистентите да оценява свой познат от упражненията студент. Аз практически никого от студентите не познавах. Въпреки своите недостатъци системата работеше относително добре и възможнос­тите някой да „продава“ изпита бяха сведени до минимум.

Трябва да подчертая дебело, че моят призив от заглавието не се отнася за онези студенти, които са положили сериозни усилия и са се справили с огромния и труден материал. Опазил ме Бог! Както обичам да се шегувам, органичната химия се учи така, че от ушите на човека (т. е. на студента) да излиза пушек (или в краен случай водна пара! – Фиг. 2)... Изисква се значително интелектуално напрежение. Още в началото на семестъра насърчавам аудиторията да се готви системно за изпита, защото за една-две седмици е непосилно и за най-умните. Имахме семинари и периодични контролни проверки (неправилно наричани „колоквиуми“). Още по време на учебната година добивахме доста добра представа кой как се готви. Но на изпита обикновено проблеми имаха точно онези студенти, които редовно не идваха на лекции, редовно не четяха за семинарите и винаги изкарваха слаби оценки на „колоквиумите“. За тях бяхме въвели „наказание“ – изпитът им да се състои от две части: писмен и устен.

Но имаше и друг тип преподаватели. Те пишеха двойки и на такива, които са учили здраво и които са общо взето добри студенти. Оставям на въображението на читателя да си обясни това поведение. Явно тези преподаватели имаха малко по-други критерии, които едва ли корелират с придобитите знания. Помня следния случай. Студентка си развива писмено всички въпроси и сяда при доцента/доцентката. Той/тя „преплюнчва“ набързо листовете с развити въпроси и казва: „Какво е това? Какви са тези глупости, дето сте писали?“ Студентката, потресена, се опитала да възрази, но била тутакси скъсана. Обаче потърпевшата, не разбирайки какво точно се случва, не си оставила магарето в калта, написала оплакване до декана и поискала преразглеждане на писмената работа. Деканът се разпоредил да се състави нова изпитна комисия и... какво мислите... оценили писмената работа на „мн. добър (5)“. Студентката била удовлетворена и цялата история отшумяла. Доцентът/доцентката бил/била строго наказан/наказана... Е да, ама не! Абсолютно нищо подобно не се случило!

Никога, абсолютно никога, не сме писали по-ниска оценка на студент, който е показал, че е положил много труд и е овладял повече или по-малко материала. Впрочем, ако пишеш двойка на някого, това не значи, че мразиш този студент! Разбира се оценката на знанията за даден изпит далеч не е оценка на студента като личност. За съжаление голяма част от тройките, които сме писали, са си всъщност слаби оценки, т. е. биха били слаби оценки в някои от по-реномираните университети по света и у нас. Като кажех на шефовете: „В Германия е така и така, например писмените работи се преглеждат от асистентите, като всеки от тях дава независима оценка само на определена част от тестовете или задачите. Накрая професорът сумира точките и пише крайната оценка. Освен това, ако след две явявания студентът не си е положил успешно изпита, въобще губи правото да следва същата специалност (напр. фармация) в рамките на цяла Германия!“ На подобни мои реплики получавах от зам.-декана дежурния отговор „Тука не е Германия!“.

Сещам се за един друг анекдот, чут пак от баща ми. Студент се явява на изпит абсолютно незнаещ. Професорът, ядосан, му казва „Съжалявам, слаб!“ Студентът възразява: „Ама как, аз толкова много съм учил!!!“ „Е – отвърнал професорът, – колега, за двойка не е трябвало да учите толкова много...“

Накрая искам да обобщя – какво губи и какво печели един преподавател без навик да пише „слаб (2)“ на студент, който не си е дал труда да понаучи макар и малко нещо от материала (поне колкото за "тройка"), а разчита на така добре познатите у нас „помощни средства“. Още на първата си лекция за дадена учебна година обичах да казвам на аудиторията: "И да знаете още отсега, че най-лесният начин да си вземете изпита е да си научите материала. Всички останали начини са много-много по-трудни!"

Nachteile. Какво губи преподавателят, който не пише заслужени двойки:

1. Губи авторитета си и уважението от страна на добрите и отличните студенти, които с много труд и усилие на интелекта си постигат своите успехи.

2. Губи авторитета си и уважението от страна на другите преподаватели (колкото и малко да са те), които не са така „снизходителни“ към слабите студенти.

3. Губи доверието на родителите на недобросъвестния студент, защото те добиват измамното впечатление, че децата им са ученолюбиви и че парите им не отиват напразно. Всъщност такъв преподавател лъже както студента, така и родителите му, защото не дава обективна оценка на знанията му.

4. Губи самочувствието, че си върши работата честно и почтено, в интерес на студента и на обществото. И че заслужава заплатата, която получава.

Vorteile. Какво печели преподавателят, който не пише заслужени двойки:

1. Печели „приятелството“ на колегата си, който му е ходатайствал за дадения мързелив студент. Това му дава опцията и той някога да поиска „услуга“ за някое „свое“ момче или момиче. Нищо, че мнозина от останалите му колеги ще го намразят.

2. В екстремния случай – печели обещаната сума „за чай“, която понякога е доста привлекателна. Немците наричат това „Schmiergeld” (на български буквално „парѝ за смазване на машинката“). Това повдига жизнения стандарт на българския университетски преподавател...

3. Печели (съмнителната) „слава“, че е един добър и симпатичен човек, че е състрадателен и позитивен...

Всяка линия на поведение има своите Vorteile und Nachteile (предимства и недостатъци). Въпрос на личен избор!

Няма да забравя думите на един уважаван от мен прочут наш професор (О.Б.): „Не допускам някой да ме упреква за това, че си върша работата както трябва!“

Накрая ще повторя призива си от заглавието: За Бога, братя, пишете двойки! (...когато студентът или ученикът не са положили нужните усилия, за да придобият знания.) В противен случай нанасяме непоправими вреди с непредвидими последици.

31.12.2014

Плагиаторът

Помагалото

Наскоро един колега и добър мой приятел ми съобщи, че е открил едно странно „учебно помагало” по органична химия, в което голяма част от учебния материал е дословно преписана или копирана от моите PDF-лекции, които започнах да предоставям още през 1995 г. на моите студенти за безплатно сваляне от Интернет, а също така бяха любезно предложени и от сайта The Life SciencePortal. При това въпросното плагиаторско пособие се продаваше в библиотеката на ХТМУ в София. Изданието е на ХТМУ от 2011 г. Разбира се излишно е да отбелязвам, че никъде в цялото издание не се споменава моето име като автор, нито пък са цитирани някъде моите лекции. Не мога да виня рецензентите, вероятно не са знаели за съществуването на моите лекции. Ще отбележа също и немалко значителния факт, че с тези „свои записки” като „учебно помагало” плагиаторът Петър Тодоров е участвал в конкурс за доцент и е бил успешно хабилитиран!

Аз естествено много се разгневих, както би се разгневил всеки нормален човек, когото ограбват и който е сгащил крадеца. При това крадецът по никакъв начин не се е опитал да се прикрие, да избяга или да се престори на невинен. Напротив, делото му лъщи нагло-откровено с цялата си скверна отразена светлина, защото кражбата е абсолютно очевидна и съвършено лесно доказуема.

Все пак аз реших да си направя труда (отне ми доста време) и да съставя две таблици. В едната посочих кои откъси от „записките” на кои от моите публикувани в Интернет PDF-лекции съответстват 100 %. В другата поместих като илюстрации само някои от многобройните крещящи примери от „записките”, съпоставени със същите откъси от моите отдавна публикувани PDF-лекции. Става дума за тотално и безсрамно „copy-paste” действие. Който е писал формули, схеми и фигури в химически публикации знае, че това е много трудоемка и времеемка работа, изисква сериозни умения и добро познаване на съответния софтуер.

В текстовете на моите писмено развити лекции – във вид на глави от учебник – е вложен моят преподавателски опит и подход, те са дълбоко премислени и усъвършенствани с течение на годините. Всеки, който ги е чел, и особено всеки студент, който е учил по тях, ще потвърди това. Тези лекции са изцяло мой авторски труд, не са заимствани от никъде. Разбира се фактологията е принципно еднаква за всички учебници по света, не съм си измислял нова органична химия, но съм се старал да поднасям и без това сложния материал на едно по-достъпно равнище, а където е възможно – и по един по-увлекателен начин. Всяка от тези лекции е плод на няколкомесечен труд.

В сайта си съм посочил: „Тук ще намерите развити като глави от учебник някои от лекциите ми по органична химия – може безплатно да ги свалите  (PDF формат).и да ги изпечатате (с нетърговска цел).” Накрая се подчертава изрично: „©1995-2016. Авторските права запазени.” Явно гражданинът е сметнал, че това за него не се отнася.

Не зная дали може да се очаква, че Тодоров ще ми се извини публично и дали ще ме цитира в следващото си издание (ако има такова) поне като „ползвана литература”. Но се възползвам от правото си да информирам моите колеги и студенти за това плагиатство по начините, които съвременните средства за информация предлагат.

Нарочно не придумаешь – неизмислени случки

Някои от историите, които искам да разкажа по-долу, звучат като вицове, може би някои читатели, особено ако са поне малко химически грамотни, няма да ми повярват. В един съветски вестник навремето имаше рубрика "Нарочно не придумаешь". Нали не си мислите, че аз – в минути на размисъл и скука – се занимавам с изобретяване на невероятни случки. Не, всичко това са реални случки и събития...

Значи, работата е там, че първоначално няколко години работех в Института по органична химия на БАН, където бях свикнал да слушам и да участвам в обсъждане на доклади и научни резултати на редица изтъкнати наши учени-химици, на първо място проф. Никола Моллов, първият "голям доктор" в органичната химия, проф. Н. Мареков, проф. Илия Огнянов, проф. Ал. Ораховац, проф. Иван Юхновски (по-късно академик), проф. Благой Благоев, и разбира се много други, някои от които тогава още като млади, в началото на кариерата си, като Иван Иванов (по-късно член-кореспондент), Марин Арнаудов, Симеон Попов (по-късно професор), Лалю Мондешки, Джони Пожарлиев (по-късно член-кореспондент), Момчо Момчев и още, и още... Случваше се в докладите им доста неща да не разбирам, бяха на много високо научно и теоретично равнище, невинаги ми достигаха знания и опит, за да мога да ги проумея. Обикновено си мълчах по време на колоквиумите, за да не би да кажа някоя глупост поради незнание. С тези нагласи – на възхищение и преклонение към по-опитните и по-знаещите от мен – през 1970 г. преминах на друга работа – като асистент по органична химия, и попаднах в една по-друга, доста по-различна социална и професионална среда.

Искам да подчертая, че в описаните по-долу историйки не става дума за тънкости на занаята или за някакъв висш пилотаж в химията. И до ден днешен, като чета някои статии в литературата, се възхищавам на гениални хрумвания или открития, на възхитителни експерименти от колеги-химици или фармацевти по света. Не, ще стане дума за елементарни грешки, фундаментално неразбиране, уникални абсурдни твърдения, понякога противоречащи не само на химията, но и на природните закони изобщо, а също и на здравия разум.

Случка № 1: Учёным можешь и не быть, но кандидатом быть обязан

Един колега асистент, когото тогава познавах още твърде малко, искаше да апробира своята кандидатска дисертация. Прегледах представения ръкопис и останах потресен. Беше изпъстрен с абсурдни формули и схеми, липсваха аргументи и доказателства, нямаше ЯМР и други важни спектри, грешно проведени и интерпретирани анализи. Няма да забравя, как в предложената от него структура на главния продукт имаше едновременно натриева сол по една карбоксилна група и в същото време, на друго място в молекулата, имаше ацетатен анион. Не се сдържах и обясних, че това е невъзможно – веднага би се отделил натриев ацетат. И редица други елементарни грешки. Апробацията беше неуспешна. Години по-късно той докладва отново, този път пред факултетския колегиум. На екрана показваше ЯМР спектри, които уж трябваше да доказват структурата. Но беше съвсем очевидно и аз обърнах внимание на това, че наред с ясните остри сигнали на едно от веществата, пробата е сложна смес, което със съвсем просто око си личеше от едни съществени по интензивност "хълмове" и "баири" из целия обхват на спектъра – доказателство, че всъщност пробите са недефинирана смес от над десет вещества. По-късно това потвърдиха и съветски учени, на които той беше изпратил пробите за анализ и мнение. Апробацията пак не успя. У този колега обаче завинаги остана горчивината, че аз го мразя и че искам да му попреча в кариерата (която впрочем беше започнала в Института по свиневъдство във Враца).

Случка № 2: Злодей в научния съвет

Колега участваше в конкурс за доцент. Като член на СНС по фармация прегледах материалите по конкурса. Бяха представени наред с публикациите и множество нормативни документи, т. нар. отраслови нормали, които по същество не са научни трудове, понеже се основават на известни аналитични методи и на литературни данни. Ако се отсееха и трудовете от дисертацията, публикувани във второстепенни съветски списания, оставаха само шест труда на български език в не особено престижни наши издания. Обект на изследванията бе влиянието на храни (напр. фасул, грах) и топли напитки (липов чай) върху действието на популярни лекарства. После се провеждаше тънкослойна хроматография на екстракт от урината на доброволци, изяли храната или изпили чая. Цитати имаше много малко, помня, че единият от тях беше в популярна наша брошура за лечебни чайове и билки. Двамата рецензенти в конкурса бяха дали изцяло положителни рецензии, без сянка на критика. В изказването си посочих, че научните приноси са повече от скромни и че са недостатъчни за хабилитация. Изразих недоумение от факта, че в двете рецензии много текстове при съпоставка са абсолютно идентични, дума по дума еднакви. Обяснението на рецензентите бе, че те се познават толкова отдавна, работили са толкова дълго време заедно и нищо чудно, че мислят и пишат по един и същи начин! Истината обаче беше ясна - и двамата бяха преписвали от предоставената справка на участничката в конкурса, често срещана практика сред рецензентите. По-късно, когато докладвах този конкурс в комисията на ВАК (председател по онова време беше академик Панайот Бончев), отново представих впечатленията си от кандидатката. С един голям професор-фармацевт бяхме депонирали и писмено възражение. Конкурсът остана без резултат. По-късно председателят на научния съвет отправи най-обща критика, че "някои членове на съвета" не защищават решенията на съвета, когато докладват във ВАК.

Случка № 3: Графики и диаграми – страхотни, научен принос – хм...

На едно от първите заседания на катедрения съвет (тогава ръководител беше Дамян Данчев, още доцент) един от колегите докладва дисертационния си труд, работен в продължение на години, започнат някога още като редовна аспирантура. Ставаше дума за тънкослойна хроматография (ТСХ) на морфинови алкалоиди. Отзивите на повечето колеги и изказаните мнения бяха суперлативни. Кандидатът за "кандидат" беше направил стотици, а може би и хиляди хроматограми в най-различни системи от подвижни фази и адсорбенти и бе нарисувал чудесно изглеждащи графики и диаграми. Външният вид на ръкописа (тогава още нямаше компютри) беше наистина супер. Но къде беше научният принос? Това, че в едни системи един алкалоид отива по-нагоре от друг и че в други системи става обратното, не ми се виждаше особено важно нито за теорията, нито за практиката. Липсваше каквато и да е форма на теоретична интерпретация или обобщение на резултатите. В моето изказване на съвета казах, че – обратно на останалите колеги – не виждам какъв всъщност е научният принос и че ние в нашата работа ежедневно правим десетки хроматограми, за да следим реакциите, че това е рутинна ежедневна практика. Доста години по-късно се появиха редица теории на ТСХ (напр. Л. Р. Снайдер, М. Паламарева и мн. др.), но те са на съвсем друго научно равнище, международно признати. Изказването ми беше възприето като заяждане. Разбира се човекът си защити кандидатската без проблеми, доколкото помня с пълно единодушие в съвета. После стана партиен секретар.

Случка № 4 - Млада асистентка, бивша студентка, сега вече доцентка...

Млада наша асистентка, бивша моя студентка, една от добрите, проявила се отлично на изпита, по едно време представи пред СНС своята дисертация. Общо взето темата беше комбинирана - органичен синтез и анализ. От синтетичната част на екрана бяха прожектирани ЯМР спектри, от които безпощадно ясно се виждаше, че предполагаемите съединения не са чисти и трудно можеше да се определи дали отговарят на предполагаемите структури. Повече се наблягаше на анализа. Но как се прави аналитичен метод за нещо, което не е индивидуално химично вещество? Липсата на доказателства за чистота всъщност обезсмисляха цялата останала част от "труда". Тя защити успешно, само с една "бяла бюлетина". Не беше моя, аз гласувах "за" (и досега ме гложди съвестта). Няколко дни след защитата я повиках в кабинета си да поговорим. Казах ѝ моите аргументи, обясних ѝ, че дисертацията не струва пукната пара. Изненадата беше голяма, когато я чух да казва "Знам, истина е, веществата ми бяха едни такива лепкави, очевидно нечисти, но научните ми ръководители казаха да карам нататък". "Защо преди защитата, дори преди да я напишеш, не дойде при мен да обсъдим, да потърсим причината, да намерим начин да пречистим продуктите?" – попитах. "Беше ми забранено да общувам с вас..." – беше отговорът. – "Как така? Кой ти забрани?" Смутена, тя отговори "Ами, научните ми ръководители..." Тогава ми стана ясно, че не съм прегрешил чак толкова, когато съм гласувал "за". Всъщност тя не беше толкова виновна за лошото качество на дисертацията.

Случка № 5 - Дал съм само по-важните сигнали...

Редовен докторант в катедрата (не мой!) написа чернова на дисертацията си и – по традиция – предостави "творбата" си на колегите за мнение и препоръки. Имаше много пропуски и грешки, доста от тях – груби. Например в ЯМР спектрите не бяха изброени и изтълкувани всички сигнали, а на забележката ни по тоя повод той отговори "Ами аз съм дал само по-важните сигнали?" Никакво обяснение за критерия, по който е преценил кои са важни и кои – не. Но това е дълбоко погрешно и смешно! По правило се дават абсолютно всички сигнали, дори ако не успеем да интерпретираме някои от тях. А един колега беше изчел много подробно дисертацията и имаше няколко листа, изписани с намерени грешки. Дисертантът на няколко пъти отказваше да чуе тези забележки и да уважи добросъвестния труд на колегата ни. Един ден се съгласи, но само петнайсет минути по-късно бил казал "съжалявам, нямам повече време да обсъждаме". Моят колега беше бесен и с основание. Всички забелязани грешки бяха предоставени на докторанта, но каква беше изненадата ни, когато на предварителната защита се оказа, че те не са взети предвид и не са коригирани. Това никога не се беше случвало по-рано. На въпрос на акад. Е. Головински "Вярно ли е, че не сте се съобразили с направените препоръки?" докторантът смънкал нещо от рода "Ами ще ги оправим". Апробацията пропаднала (аз по това време не бях в страната). Но имаше и още нещо интересно: една от формулите беше катастрофално сбъркана! Няколко пъти му казахме да я оправи. "Е къде е сбъркана?" попита ни той. "Мисля, че ще е по-полезно за вас сам да си намерите грешката и да я коригирате" – казах аз. Дори намерих, че тази грешна структура вече беше публикувана в една от статиите на младия човек. И това му посочих, очевидно рецензентите на списанието не бяха го забелязали. Е след няколко дни най-после си видя грешката и поне в дисертацията бе отстранена. Обаче публикуваната грешка си остана в световната литература... Излишно е да казвам, че защитата беше успешна, въпреки че повечето грешки така си останаха без внимание...

Случка № 6 - Дихроизмът може да е кръгов...

Това е един позитивен спомен, доста поучителен. Един колега работеше по изолирането и строежа на една голяма група алкалоиди. Имаше голям успех в тази област и публикува правилните формули в реномираното списание Phytochemistry. В един момент ми каза "Абе знаеш ли, има един метод, който се използва са уточняване на пространствения строеж на алкалоидите. Нарича се кръгов дихроизъм (circular dichroism, CD)." Знаех, бях го учил, но не се бях занимавал отблизо с този физичен метод. Съответната апаратура беше налице само в Института (ИОХЦФ) на БАН. Но колегата не се отказа от идеята да приложи метода към своите "рожби" – откритите от него алкалоиди. Започна да събира дебели книги на руски и английски, събра може би 5-6 монографични издания, отнасящи се за CD. След това в продължение на 1-2 месеца стана необщителен, не можеше нито да се говори с него, нито да се пие бира, беше се вглъбил изцяло в темата и само споделяше с една-две думи колко е възхитен от този метод. Може да се каже, че беше адски силно мотивиран от интереса си да приложи метода CD към своите съединения. Междувременно беше поканен от един прочут швейцарски професор да поработи при него в Цюрих. Там колегата успя да проведе мечтаното изследване и на бял свят се появи – две години по-късно – публикацията "Chiroptical Properties of the Protoverbine Class of Macrocyclic Spermine Alkaloids" в добре известното в химическите среди реномирано списание Helvetica Chimica Acta.

Няколко пъти казвах на един колега "Кандидатствай за стипендия в Германия, имаш добри шансове". А той все се оправдаваше: "Но аз не знам немски". "Ми ще го научиш, бе" – казвах аз. Но той не го научи. Един друг мой приятел пък обичаше да цитира фразата: "Не е срамно да не знаеш нещо, срамно е да не искаш да го научиш!"...