За честването 125 години на Софийския университет

Sofia University St. Kl. Ohridski

Драги организатори на честването 125 години на Софийския университет,

Въпреки че това не е анкета, най-лесно и най-удобно ми е да отговоря на вашите въпроси (отговорите са оцветени в синьо, за да се отличават):

Как стигнахте до решението да учите в Софийския университет?

• В гимназията бях силен във всички природни науки, колебаех се между физика, химия и математика. Бях доста зле по история, география и литература. След това в казармата (1961-1963), след многочислени разговори с приятели и поради факта, че баща ми беше химик и възпитаник на Софийския университет, пък и домът ни беше пълен с книги по химия, реших все пак да продължа професията на баща ни и кандидатствах химия през 1963 г. Изкарах 5.75 на приемния изпит и без проблеми бях приет.

Как избрахте специалността си?

• Мисля, че отговорих и на този въпрос по-горе.

Какво ви впечатли най-много, когато за първи път влязохте в Алма Матер?

• Силно ме впечатли т. нар. „академичен дух“, една атмосфера, различна от гимназиалната, а още по-различна от „родната“ казарма!! Получаването на знания и усвояването им беше основната мотивация и на студентите, и на преподавателите. Имахме страхотни лектори, незабравими колоритни личности. Винаги съм се гордеел с висшето си образование, получено в Химическия факултет на Софийския университет.

Как ви въздейства сградата на Университета?

• Сградата на Физико-математическия факултет горе при Семинарията (тогава „Дворец на пионерите“) беше относително нова, приютяваше и трите специалности – химия, физика и математика. Години по-късно се отделиха три факултета, отново в същата сграда, докато накрая цялата сграда остана само на химията.

Кой беше любимият ви преподавател?

• Труден въпрос, не беше само един. Но ще спомена на всяка цена акад. Димитър Иванов (органична химия), акад. Ростислав Каишев (физикохимия), проф. Ярослав Тагамлицки (висша математика), проф. Александър Раев (физика) и много други велики люде!

Коя е лекцията, която винаги ще си спомняте?

• И тя не беше само една! Целият курс по физикохимия (проф. Каишев) беше брилянтен, по органична химия (проф. Димитър Иванов и проф. Христо Иванов) – модерен, перфектен курс лекции, по физика – интересни и наситени с тънък хумор лекции (проф. Александър Раев).

Кой беше най-тежкият изпит и защо?

• По органична химия, без съмнение, защото материалът бе огромен (макар и разбит на две части) – за всяка част съм чел по 40 дни! Но поне резултатът си заслужаваше – нали целия си живот след това посветих на тази наука...

Кой е най-ценният съвет, който сте получили от ваши колеги или преподаватели?

• От акад. проф. Панайот Бончев: „Да знаеш значи да разбираш!“ Или както бил казал някога Айнщайн – „Недей да твърдиш, че си разбрал нещо, ако не можеш да го обясниш на баба си“...

Как се обличаха и как се държаха преподавателите? А студентите?

• О! Това бяха други времена. Хората бяха по-скромни, по-малко екстравагантни. Преподавателите – мъже обикновено бяха с костюм и вратовръзка, особено лекторите. Дънките бяха непопулярни, защото нямаше откъде да се купят. На черно бяха много скъпи! Между студентките разбира се имаше и (полу)облечени, доста предизвикателни, но това си беше в реда на нещата, нали бяха млади, искаха да бъдат привлекателни...

Какво си спомняте от академичния фолклор?

• Имаше прекрасни и много смешни вицове за професори и студенти. Един от тях много харесвам и досега, ще го разкажа накратко. Един не особено старателен студент живеел под наем на таванска квартира. Многократно не успявал да си вземе изпита по химия или просто не се явявал. Накрая професорът отишъл в квартирата му и помолил учтиво: „Дали сте учили по моя предмет и ако не възразявате, да ви изпитам сега тук??“ Студентът още си лежал в кревата, полуизтрезнял от предишната бурна вечер, и казал „Абе професоре, я ми се махни от главата, не виждаш ли, че сега нямам настроение за изпит“. Професорът се сконфузил и казал: „Е, добре, ще мина някой друг път!“ И си тръгнал. Надолу по стълбите го срещнал изкачващия се нагоре професор по математика, който забелязал отчаянието на колегата си и плахо попитал: „Какво, връща ли?“

Как се придвижвахте до Университета?

• Хубав въпрос. Тогава, по онова време, трамвай № 2 въртеше на колелото на пл. „Йорданка Николова“, сега мисля, че се казва „Журналист“. А до Двореца на пионерите се изкачваше „малкото трамвайче“ по единична линия, пътуваше напред-назад, до горе (до края на гората) и обратно. Обикновено беше с незатварящи се врати и ние висяхме като гроздове от всички стани на старата очукана мотриса (германски „Сименс“ отпреди края на войната). Беше вълнуващо. Не помня да е имало инциденти, тя креташе едва-едва.

Кога за последно прекрачихте прага на Университета, по какъв повод и какво беше първото нещо, което си помислихте?

• Често ми се случва и до ден днешен. Нали още се занимавам с органична химия, макар и като пенсионер. Имам си там много (по-млади) колеги и приятели. Всеки път си помислям едно нещо: всичко си е същото, или почти същото, както си беше тогава, а ние – 50 години по-късно – сме малко по-други...

Какво четяхте като студенти? Каква музика слушахте?

• Четяхме всичко нашумяло и достъпно. Много качествени и евтини книги си купувахме от „руските книжарници“ в София. И научна, и художествена литература. Слушахме преди всичко The Beatles, но се танцуваше главно на блусовете на Ray Charles. Разбира се актуални бяха също Елвис, Рой Орбисън, Бийч Бойз, The Mamas and the Papas, и много-много други, повечето от които тогава бяха забранени от властите, но се снабдявахме със записи по най-различни наши-си канали... Много от нас обичаха класическата музика – Бах, Бетховен, Моцарт, Хайдн, Верди и т. н.

Как изглеждаха аудиториите?

• Перфектно! Сградата беше нова, банките още меришеха на прясно дърво, не бяха изпочупени и надрани. На лекции по математика при доцент (по-късно – професор) Дойчин Дойчинов в претъпканата аудитория бяхме около 300 души, някои по-закъсняли оставаха без места, насядали бяха по стъпалата в пътеките и с тетрадки на коляното. Чудесни лекции!

Кои бяха любимите ви места в Университета? С какви случки ги свързвате?

• В сградата на Ректората ходехме рядко, но особен респект ми внушаваха прекрасната вътрешна архитектура на сградата, коридорът на Ректората, книжарницата, както и аудиториите № 272 и № 65, където понякога се налагаше да слушаме лекции или беседи. В мазето имаше и нелоша и евтина менза. Аулата не ми беше позната по онова време.

Кои бяха любимите ви заведения около Университета?

• Имаше едно ресторантче на края на гората пред пионерския дворец, бяхме го кръстили „Ламаринения кеф“. Можеше човек да хапне шницел пане и да пийне по бира, ако имахме пет лева в джоба... Имаше и едно кафене наблизо, в партера на високия блок до гората. Едно турско кафе струваше 30-40 стотинки.

Кое беше популярното питие от вашето следване?

• Евтина, но и некачествена бира, коняк „Плиска“, руска водка (под 2 лева за половин литър), някакви лимонади. Кока-колата не беше още на пазара, имаше „Алтай“ като далечен заместител...

Какво си спомняте за „Яйцето” и легендарното Маме?

• Не са ми били известни по онова време (1963-1968 г.).

Какво беше предпочитаното меню в мензата?

• Ох, супер, двойка кюфтета с гарнитура пържени картофи и кисели краставички. Заедно с десерта (кисело мляко) = 30 стотинки.

Какво си спомняте от първата си студентска бригада?

• Много вълнуващо беше. Бяхме във възрастта на любовта и всичко беше страхотно. Много емоции и влюбвания. Къде ли не сме били – на строежа на ж.п. линията Калотина-Станянци, на панорамното шосе на Витоша към Щастливеца, брахме памук в село Пъстрогор при Тополовград, в най-далечния ъгъл на България, близо до Турция... Всяка учебна година имахме по две едномесечни бригади в строителството или в селското стопанство.

Какво можехте да си купите с парите от една стипендия?

• Не съм получавал стипендия никога. Но хората (колегите) успяваха някак да свържат двата края.

Кога за първи път влязохте в Музея на Софийския университет?

• Не зная за такъв музей.

Написа:    Иво Иванов

27 март 2013 г.