Р Е Н И

(Райна Тошева, 1949–2003)

Ако човек се загледа внимателно, ще установи с недоумение, че досега в блога си не съм споменал абсолютно нищо и никога за моята Рени, въпреки че постоянно си мисля за нея и за времето, когато бяхме заедно. Тя е най-важният човек в живота ми, но след като я загубихме – точно преди десет години – ми беше много трудно да си спомням и да пиша каквото и да било за нея. Веднага нахлуваха хиляди спомени, връщаше се тъгата и шокът от последните дни на живота ѝ...

На гости... 1998 г.

Навършиха се 10 години от онези черни дни, а скоро наближава и нейният 64-ти рожден ден (20-ти ноември). Все още ми е трудно да пиша за нея разбира се и винаги ще ми бъде трудно, но не искам вечно да избягвам този мой дълг.

С Рени решихме да споделим живота си на 15 април 1980 г. На тази дата попаднахме с нея във веселата компания на едно емоционално събиране у Мери. Партито беше чудесно и след няколко съвместни блуса (чуйте това: Танцувам блус - Диана Експрес) стана ясно, че искаме да сме заедно в по-нататъшния си живот... Чувствата ни избухнаха като експлозия, изглежда в резултат на многогодишно натрупване.

Всъщност с Рени се познавахме от много по-отдавна, още от 1970 г., когато постъпих на работа във ФФ. Тя също наскоро бе постъпила на работа в една съседна лаборатория. Винаги сме си били симпатични един на друг, често си пиехме заедно кафето и си говорехме за нещата от живота. Може да се каже, че бяхме добри приятели. Тя винаги беше лъчезарна и усмихната, студентите я обожаваха и се радваха искрено, когато тя беше на смяна по време на упражненията им.

На работното място (2001 г.)

Нейната прекрасна дъщеричка беше през 1980 година едно красиво жизнерадостно осемгодишно детенце с дълги руси коси. Още същото лято отидохме тримата заедно на море в Ахтопол, където стана ясно, че с Деси ще се разбираме чудесно. Това беше голям късмет и изключително важно за нас. На следващото лято, пак тримата заедно, изкарахме почти един месец на море в Мичурин. Вече бяхме станали едно семейство, въпреки че Деси все още ме наричаше "чичо Иво"... Беше юли 1981-ва, тогава заедно с Рени отказахме цигарите – по същото време, когато си отиде Людмила Живкова (не че е толкова важно за отношенията ни, но научихме за това събитие в Мичурин точно по онова време.)

Рени беше от малкото хора, които се харесваха на всички, всичките ѝ колеги я обичаха и уважаваха. Не познавам някого, който да може да каже нещо лошо за нея. С всички тя се държеше непринудено, ведро и добронамерено. Професията ѝ бе свързана с контрола на аптеките в София и страната, но фармацевтите в тях не можеха да ѝ се сърдят, дори тогава, когато тя им пишеше наказателни актове или предписания. Тя не се заяждаше никога, опитваше се да ги убеди, че трябва да коригират дейността си в съответствие с правилата и законите. За мен ярко показателен е 50-ият рожден ден (1999 г.) на Рени, на който дойдоха десетки нейни колеги-фармацевти и приятели, затрупаха я с много цветя и подаръци. Празненството се състоя в Клуба на фармацевта на ул. Карнеги, който в един момент се оказа тесен за всичките ѝ гости. Тя се радваше на всички и беше много щастлива.

2001 г.

Винаги съм се възхищавал от нейната психологическа уравновесеност и устойчивост. Почти не помня случай да съм я видял ядосана и разярена, възмутена – да, но винаги се опитваше да контролира гнева си... Сигурно ѝ е коствало усилия.

Разбира се беше безупречна и изключително грижовна майка. Винаги съм се радвал, че бяхме единодушни за възпитанието на децата. Принципът беше: детето трябва да се поощрява, да се похвали, когато се проявява добре и когато всичко е наред. Друг е въпросът, че Деси беше изключително разбрано и добро дете и не ни е създавала проблеми. Само един по-ясен неприятен спомен ми се върти из главата, когато тя веднаж, вече дванайсетгодишна, не се прибра навреме от училище, както очаквахме – към 1-2 ч. следобед. Живеехме тогава в Младост-2 и аз се щурах притеснен из улиците на квартала, надявайки се Деси отнякъде да се появи. Тогава още нямаше мобилни телефони. В това време Рени също беше много разтревожена, но търпеливо и мълчаливо чакаше у дома. Нейното разбиране беше, че ако се е случило нещо лошо, то ние по никакъв начин не бихме могли да попречим то да се случи и че вероятно обяснението за закъснението от училище ще се окаже съвсем тривиално. И наистина – на Деси ѝ беше хрумнало да се разходи из Зоологическата градина с приятелки, прибра се след 17 ч. привечер... Нито сме ѝ се карали, нито сме я наказвали, не беше необходимо, тя разбра, че е постъпила необмислено. Оттам нататък Деси винаги се обаждаше по телефона, ако се наложеше някъде да закъснее.

През лятото на 2002 г. се осъществи голямата мечта на Рени – да отидем на море (Китен) заедно с нашето малко внуче Ици (Христо), което обожавахме. Ицето беше тогава само на четири годинки. Въпреки честите болки, Рени успя да се порадва на веселото чуруликане и щастието на малкото момченце, което беше за първи път на море. За кратко време бяхме истински баба и дядо с внуче на море, това бе неописуемо изживяване.

Когато управителката на КАЛ (звучи лошо, но така се съкращаваше "Контролно-аналитична лаборатория") се пенсионира, се обяви конкурс за нов управител. Освен Рени се кандидатира и една от нейните колежки, но с по-добър "партиен актив". За допълнителна оценка на техния професионализъм и компетентност тогава бе привлечен известният фармацевт-аналитик, доцент Петър Зиколов. След като проведе разговор с двете кандидатки той недвусмислено и категорично предложи за нов ръководител Рени. Като шеф на КАЛ тя се справяше отлично и цялата лаборатория (тогава шест души) я ценеше и обичаше изключително много.

От последния рожден ден
с Дафи и Вержи (2002 г.)

Много често в живота си съм се колебаел като магаре между две купи сено и съм се чудил как ще е по-добре да постъпя – докато в един момент разбрах, че ако се обадя на Рени по телефона, тя в миг ми предлагаше вариант на решение, което в повечето случаи се оказваше правилното. Проявяваше решителност и често необяснима за мен мъдрост и зрялост. Радвах се на толерантност и великодушие към някои мои, понякога недотам прекрасни, постъпки...

Едва ли човек би си помислил, че ще опиша тук биографията на Рени с подробности. И едва ли някой би очаквал, че мога да намеря в спомените си нещо компрометиращо за нея. Искам само да кажа, че тя остана непоправим оптимист до края на живота си. Няколко дни преди да ни напусне ми казваше: "Ще видиш, че ще ми мине..."

(вж. също  Кратка служебна биография)

11.11.2013 г.