понеделник, 21 декември 2015 г.

“Тука не е Германия!“

Това беше любимата реплика на един велик заместник-декан на ФФ1 всеки път, когато се опитвах да разкажа как определени наши проблеми вече отдавна са решени в Германия. Например как е измислена системата на висшето образование така, че да е максимално ефективна и да е намалена до минимум възможността за корупция. Веднъж например попитах Дитер (Prof. Dieter Heber) какво би станало, ако дойде един студент при него и му предложи 2000 марки, за да го пусне на изпита по фармхимия. Той се засмя от сърце и рече, че веднага ще го изгони от кабинета си, ще повика лаборанта и ще докладва на декана името на студента. А може да се викне и полиция при по-драстични инциденти. Санкцията в такива случаи е отстраняване от университета без право повече да се запишеш за студент по тази специалност в рамките на Германия. Същото се отнася и за студент, който се е явил на даден изпит два пъти – на редовната и на поправителната сесия – и не е успял да го издържи. В много изключителни случаи, като продължително боледуване, раждане или нещо от този сорт, можеше да се разреши трето явяване, но то се дава само от съответното министерство след представяне на необходимите документи. Тези правила не позволяваха на студентите изобщо през ум да им мине да търсят някакви „специални“ начини за взимане на изпитите.

Изпитът по фармхимия и синът на професора по технология

Един път Дитер ми предложи да участвам в проверката на писмените работи от изпита по фармацевтична химия. Учудих се, аз съм чужденец, не съм щатен преподавател, как така ще проверявам изпити. Оказа се, че Дитер като титуляр на четенето има право да решава кой и как да проверява тестовете. Титулярът носи цялата отговорност! Интересен беше начинът на проверката. Писмените работи се проверяваха от четирима асистенти, които водеха упражненията. Но не всеки асистент проверяваше по цяла писмена работа. Тестът обхващаше примерно 16 въпроса (задачи) и те си ги бяха поделили помежду си по 4 задачи на всеки. Всеки асистент оценяваше в тестовете само своите едни и същи 4 задачи. Това ми се стори много разумно. При тази система не беше възможно един от асистентите – ако допуснем например, че е взел подкуп – сам да определи окончателната оценка на даден студент. Освен това всеки асистент се специализира в своите 4 задачи и върху тях става изключително компетентен. Всяка задача носеше от 6 до 10 точки. Сумата от точките беше 100, изкарваха само онези, които имат най-малко 51 точки. Това правило беше желязно. Аз прегледах няколко теста на случаен принцип, работите не бяха анонимни, но аз нали нямах представа кой кой е от студентите и ми беше все едно. Запомнил съм една от задачите, която ми се видя доста интересна: „При взаимодей­ствие на ацетоцетов естер с натриева основа са възможни 9 продукта. Изразете реакциите с уравнения и механизъм, дайте наименования на тези продукти.“ Задачите не бяха елементарни, но не бяха и с повишена трудност.

Професор Хебер изобщо не присъства на преглеждането и оценяването. Седеше си на бюрото в кабинета и си рисуваше формули или си пишеше публикации. Преглеждането на около 20 писмени работи продължи около 4 часа. Накрая асистентите направиха списък с оценките на студентите и му го представиха. Обаче имаше един критичен случай! Синът на професор Мюлер по технология беше изкарал 49 точки! Ами сега? Нямаше да има проблем, ако това беше първото му явяване. Но момчето се явяваше за втори път и ако не си вземеше изпита, щеше да се прости с фармацията! А баща му и по-голямата му сестра бяха фармацевти, майката имаше фармацевтична фирма. Синчето явно не беше от най-ученолюбивите студенти, докато за сестра му се помнеше, че е била отличничка. Чудеха се какво да правят. „Е толкова ли не успяхте да намерите основания за още 2 точки?“ – попита професор Хебер проверяващите. „Ами не, всеки от нас провери наново всички отговори и не намерихме основания!“ Тогава проф. Хебер взе писмената работа и дълго време я чете и препрочита, накрая реши, че е намерил повод да вдигне оценката на 51 точки... Синът на неговия колега беше спасен – на косъм от пропадането.

Запознанството с Дитер Хебер

Преди години, трябва да е било 1990, с моя колега Стоян получихме в лабораторията едно доста сложно хетероциклено производно на кумарина. Не очаквах да е известно, но направихме изчерпателна литературна справка и не щеш ли – оказа се, че е синтезирано години по-рано от някой си D. Heber от Университета на гр. Кийл (Kiel), Германия. Тогава аз дори нямах представа къде е тоя град, само бях чувал за него. Писах на този човек, че сме получили същото вещество, но по друг синтетичен път и го помолих, ако има проба от него, да сравни двете вещества и да провери дали наистина са идентични.
Дитер
След около една седмица получих писмо от проф. Хебер, в което имаше хроматограми и ИЧ спектри на двете вещества, при което абсолютно еднозначно се доказа, че неговото и нашето вещество са идентични. Той се позаинтересува за нашите изследвания и така малко по малко започнахме редовна кореспонденция. През лятото на 1991 г. – гладните години след избухването на „демокрацията“ – получих покана от Фаххохшуле Аален (Fachhohschule, Aalen) да водя учебни занятия като хоноруван преподавател два месеца на техни студенти по химия. Писах на Хебер, че ще ходя в Германия, и той тутакси ми изпрати покана, докато съм в Аален да взема да „прескоча“ до Кийл и да изнеса научен доклад върху нашите изследвания пред докторантския семинар на тяхната катедра по фармацевтична химия. Тук ще припомня, че онова, което при нас са катедри, в германската университетска структура са институти. Така че трябваше да пропътувам около 800 км от Аален до Фармацевтичния институт на Университета в Кийл. Като оставим настрана това, че с влак пътят беше около 7 часа и струваше една торба парѝ (по онова време още „дойче марки“), цялото приключение беше много вълнуващо. Г-жа Кантленерова на изпроводяк ми каза: „Хер Ѝванов (немците винаги слагаха ударението на "ѝ"), не се притеснявайте, че ще бъркате езика, винаги можете да се оправдаете с обстоятелството, че сте българин!“ И все пак, никога по-рано не бях докладвал на немски. На докторантския семинар дойдоха около 20 души, между тях трима професори и двама-трима лаборанти. Мисля, че се представих прилично с моите диапозитиви (мултимедийният прожектор още не беше открит), имаше и малко въпроси. Немците не ръкопляскат, а вместо това тропат с юмрук по банките или по масите. Но аз знаех, че това се приема за аплодисменти...

А при самото ми пристигане в кабинета на проф. Хебер той беше нещо зает, изчаках го в лабораторията му в съседство. След малко влезе един дълъг и тънък човек с мустаци и дружелюбно, но не въодушевено, рече „А! Вие ли сте хер Ѝванов? Ами хайде да идем в залата и да си изнесете доклада.“ По-късно, след като приключи научната част, той ми рече „А сега ще ви заведа на вечеря“ – и ме заведе в ресторанта на хотела, където бях настанен. Седнахме, той ме попита какво искам, както обикновено поръчах някакъв стек и разбира се – бира. Той не поръча нищо! Викам му, ама защо хер Хебер, вие няма ли да хапнете. „Не“ – каза той, – „аз ще вечерям у дома с жена ми, тя ме чака!“ Това беше първият случай, когато си казах: „Господи, това у нас не може да се случи! Да заведеш гост на вечеря и той да си яде сам, а ти - домакинът - да го гледаш...“ Имаше по-късно и други аналогични и непонятни за нас българите случки, но там беше Германия! На другия ден проф. Хебер изпрати един от докторантите да ме нахрани за обяд и да ме изпроводи до гарата, че той бил нещо зает. И това си беше типично по дойчовски! Разбира се всички разноски за влака, нощувката и прехраната ми бяха поети от Германското фармацевтично дружество (общо може би към 900 марки). Но така започна нашето приятелство, отначало хладно и резервирано, но по-нататък се оказа, че Дитер е един прекрасен, отзивчив и много добър човек, отличен химик и лектор. И страхотен приятел. Оттогава нататък при всяка възможност той ме канеше да ида за месец-два в лабораторията му да поработим заедно, като често ми плащаше университетския „Gästehaus“ и храната от собствени средства, от т. нар. „Drittmittelkonto”, където по принцип внасяше хонорарите си. Сътрудничеството ни беше твърде успешно, както може да се види от списъка на публикациите ми. Дори имаше случай, когато разгадах една странна и неочаквана реакция, проведена от моя бивш докторант Еди, докато работеше при Д. Хебер със стипендия на НАТО. Но това е една друга история, на която ще трябва да се спра отделно.

За шивача, конците и плата

Докато работех на по-млади години в БАН и по-късно във ФармФак, имах винаги един основен проблем: липсваха необходимите реактиви и разтворители, заявките се правеха за две години напред, и беше много трудно да се работи на съвременно ниво. За ЯМР и ИЧ спектри се чакаше доста, а за елементен анализ се налагаше де използвам връзки. Работата вървеше бавно и препънато. Освен това беше почти забранено да се изпращат ръкописи за реномирани 
Лабораторията в Кийл
чуждестранни списания без специалното разрешение на „спеца“ към БАН или към Ректора на МУ (респ. ВМИ или Медицинска академия). Тогава се сетих за една мъдра българска приказка: „Като не може както искаш, тогава искай както може!“ Да се работи плануван отнапред органичен синтез на точно определени вещества с предварително зададен строеж (т. нар. „целенасочен синтез“) у нас беше изключително трудно, почти невъзможно. Всеки път си виках: „Е добре де, ами ако бях шивач? Трябваше ли да ходя да си търся платове, конци, ножици, шевни машини и пр., за да мога да работя?“ Разбира се, че не! А в Германия нещата бяха поставени както трябва, т. е. с главата нагоре! Там ти предоставят всичко необходимо, за да свършиш определена работа и ти казват "Хайде сега работѝ, да те видим!". Тоест "да видим колко ти е акълът". Налице и на разположение са спектралните апарати, елементният анализ беше безупречен, сутринта даваш пробата и до обяд анализът или спектърът ти е готов! Приказка! Не бях свикнал на такъв разкош. В един момент реших, че е крайно време във ФФ да взема крути мерки – слизах на няколко пъти в склада и гледах какви „залежали стоки“ има там по рафтовете, прашасали и забравени от Бога, някои закупени още преди войната... И се опитвах да измисля такива реакции, че да мога да използвам реактивите от склада. Помня например, че имаше „тонове“ ацетоцетов естер. Тогава с моя колега Раев започнахме изследвания върху синтеза на Ханч и дори въведохме тази относително проста за изпълнение реакция в упражненията. Защото се оказа, че едно от най-използваните сърдечно-съдови лекарства нифедипин ("Адалат") се синтезира именно по този класически начин. Върху синтеза на Ханч колегата Раев по-късно защити с успех своята кандидатска дисертация. Освен това от ацетоцетов естер много лесно се получават енаминоестери, с които също направихме няколко интересни синтези.

Та така, в Германия хората ти даваха и конци, и игли, и платове, и шевни машини. От теб се искаше само да работиш „яко“ в лабораторията и да твориш химия! Ако нещо липсва в склада, до ден-два ти го доставят с извънредна поръчка. За парѝ не се говореше, „шефовете“ винаги намираха парѝ отнякъде, пишеха проекти за държавно финансиране, но работата вървеше. Както в Кийл, така и в Щутгарт, така и в Аален. Е да, но „тука не е Германия“ – ми се отговаряше всеки път, когато се обръщах за съдействие или подкрепа към някого от тукашните ми „шефове“. Никой нямаше желание да променя системата. Затова работехме каквото може, а не каквото ни се искаше.

Публикацията с 16 автора, аз на 12-то място...

За разлика от традициите на българските химици, които често „разбивахме“ резултатите от изследванията на множество кратки съобщенийца, за да трупаме бройки, моят германски колега и приятел, Вили Кантленер, напротив, имаше навика да обобщава в публикациите си огромен експериментален материал. Много често в една публикация се събираха резултатите от две-три или повече докторски дисертации. Неговият принцип беше не да прави „бройка“, а да пуска внушителни по обем и по стойност научни съобщения в добри списания. Не го интересуваха нито бройките, нито цитиранията, нито импакт-фактори, нито това, дали някой ще го похвали някъде за нещо. Казваше "Das ist mir Wurscht!". Дежурният му девиз беше „Publiziert ist publiziert!”, тоест важното е резултатите да се публикуват и толкова! Няма значение след колко време и в кое списание. Важното е да бъде отпечатано в приличен вид, да няма грешки, и ако може – да е на немски, за да не си „мори коня“ да превежда. За пример ще използвам работата:

W. Kantlehner, J. Mezger, R. Kreß, H. Hartmann, T. Moschnya, I. Tiritiris, B. Iliev, O. Scherr, G. Ziegler, B. Souley, W. Frey, I. C. Ivanov, M. G. Bogdanov, U. Jäger, G. Dospil, T. Viefhaus: Orthoamide, LXIX. Beiträge zur Synthese N,N,N',N',N",N"-peralkylierter Guanidine und N,N,N',N',N",N"-persubstituierter Guanidiniumsalze. Z. Naturforsch. 2010, 65b, 873–906.

Вили
Тук сме 16 автора (последният да затвори вратата! – както се казваше в оня виц) и работата излезе в обем над 33 страници. Ако някой се вгледа, ще установи, че е работено повече от 10 години и се съдържа огромен експериментален материал от няколко финансирани проекта. Някои от персубституираните гуанидиниеви соли се наложиха в практиката като нов клас йонни течности. Повечето от тези съавтори – познавам ги всичките – са идвали в лабораторията, работили са здраво известно време и после са си заминавали всеки по своя път. Никой не е вписан като съавтор само заради приятелството си с Кантленер. Както се вижда, сред авторите има и трима български химици. Единият от тях (Iliev) остана на работа в модерна германска химическа фирма, другият (Bogdanov) е преподавател в Софийския университет, а за третия – от скромност – няма да кажа нищо.

Случаят "Керстин"

Керстин с Мари-Кристин
Случаят "Керстин" ми се вижда интересен, защото е позитивен и защото преди да се запозная с нея, не съм имал позната с подобно симпатично (бих казал: любвеобилно) поведение и възпитание. Запознахме се с нея, когато тя, току-що завършила фармация в университета на гр. Кийл (Kiel), един ден влезе в лабораторията на проф. Хебер (Dieter Heber) и попита къде може да го намери. По-късно Дитер (вече мой приятел) ми каза, че това е фрау Керстин Бишоф (Kerstin Bischoff)
и че я знае много добре още от следването като отлична студентка. Помолила го да започне работа като докторантка под негово ръководство. Моят приятел минаваше за любимец на студентите и се славеше с име на истински университетски учен. Той беше поласкан, че такава елитна студентка като фрау Бишоф, т. е. Керстин, желае да работи при него. Това трябва да е било около 2001-2002 г. По-късно тя започна работа и винаги, когато ходех в Кийл, тя работеше синтез в същата лаборатория, където и аз. Тя беше винаги много нахилена и приветлива и доста скоро преминахме на "ти", съотв. на Керстин и Иво (да говори на "ти" с германски професор беше немислимо, и до ден днешен са на "вие"), аз обаче никога не съм страдал от предразсъдъци, въпреки че вече бях професор, всички колеги във фармацията на Кийл ми говореха на "ти" и на Иво. Бяхме в приятелски отношения почти с всички, най-вече с лаборанта на проф. Хебер на име Мартин Шют (ударението е на "а" за разлика от българския език), един прекрасен, умен и компетентен колега. Поне по два пъти на ден се събирахме да пием задружно кафе в института и се завързваше лаф-моабет (пардон за турцизмите). По едно време Керстин
Мартин Шют
започна да иска да ходим заедно на пица в близката пицария, или просто да пием по бира. Заразправяхме си всякакви истории, аз ѝ говорех за Рени, за дъщерите ми, тя – за родителите си, за детските си години. Мисля, че тя тогава беше някъде на 25-27 години, а аз – на 62-63. След известно време Керстин започна да ме вози с колата си до моята квартира и изобщо се сприятелихме доста. Отсега трябва да подчертая, че никога не съм я възприемал по друг начин, освен като приятел и колега-химик. Беше наистина много умна и сръчна, помагал съм ѝ в работата, в писането на публикации и на самата дисертация (защитата беше през 2006 г.). Всъщност виждахме се по един-два пъти в годината, тъй като аз ходех за по месец-два в Кийл да поработвам при Д. Хебер. При едно от следващите ми посещения в Кийл тя, като ме видя, толкова се зарадва, че се затича към мен и ми се хвърли на врата да ме прегръща. След още известно време, когато ме изпращаше на автогарата за България с колата си, аз ѝ казах колко много ѝ благодаря и че се радвам, че сме се видели и че сме в толкова хубави отношения. Подадох и ръка за довиждане, но тя рече "Не-не, аз ще излезна от колата, за да те НАТИСНА!" Леле-мале, това не го разбрах... Излезнахме, тя пак ми се хвърли на врата да ме прегърне и вече наистина си казахме довиждане. После видях в речника, че същият глагол "натискам" (drücken) означава още "притискам, прегръщам" – голям срам! Аз знаех само другата дума за прегръщам = umarmen. Във всички случаи бях доста объркан от това свръхлюбезно отношение, прекалено по моите представи. Нали знаехме от нашето българско възпитание, че германците са хладни, безчувствени и корави хора, някак не се връзваше. Чудех се какво става, иначе всичко си беше както трябва, приятели и колеги... Докато една неделя проф. Хебер не ни покани, Керстин и мен, у тях на кафе. Тя възкликна радостно "Чудесно, тъкмо ще ви запозная с моя Мартин". После ми сподели, че отскоро си има приятел на име Мартин, с когото се запознали по интернет. Преди това тя страдаше, че си няма гадже. И така, отидохме на гости у "чичо Хебер", запознахме се с "нейния" Мартин, впрочем много симпатично момче на около 35. Той беше свидетел на отношението на Керстин към мен, тя не го скриваше, и той ѝ подхвърли нещо от сорта "Ама ти към проф. Иванов нещо май много мило се държиш!?" Тогава тя отговори безгрижно и жизнерадостно: "Винаги съм мечтала да си имам дядо, и сега Иво ми е като дядо!" Е в този момент вече бях тотално сразен! Разбира се, че не се обидих ни най-малко. Продължихме да бъдем приятели, дори през 2010 г. Керстин ни покани, Роси и мен, да ѝ погостуваме за един уикенд в Люнебург, където тя и съпругът ѝ се бяха установили и си имаха бебе-дъщеричка на име Мари-Кристин. Приеха ни чудесно, разведоха ни с Мартин из този живописен старинен град (имам много снимки), с Роси бързо се сприятелиха, макар че Роси никак не знае немски, но на английски се оправяха добре. Сега Керстин и мъжът ѝ си имат второ дете (син), голяма собствена аптека (Мартин Бер по образование е икономист и върти финансите на аптеката), а скоро ще откриват и втора аптека.

Кристина

Става дума за Кристина Бонева. При поредното ми посещение в лабораторията на Дитер ме посрещна неговият супер-лаборант (химик-техник) Мартин Шют: „Знаеш ли, тук сега имаме една българска студентка? При това – всички я познават, защото е много красива. Ще те запозная.“ Няколко дни по-късно в лабораторията Мартин се появи с едно доста мило и фино младо момиче, брюнетка, средно висока. Веднага се досетих, че това е българката.
Кристина
Разприказвахме се, ходихме да пием по кафе. После многократно се засичахме по коридорите на института и се поздравявахме с усмивка. Оказа се, че тя е от Варна, научила немски още в България и кандидатствала за студентка в Германия, само по документи. Докато в България, както знаем, има приемни изпити и е доста по-трудно. Така или иначе, приели Кристина в специалност фармация към Университета на гр. Кийл и тя вече беше стигнала до трети курс. Много ѝ било трудно, но се справяла. Родителите ѝ имали ресторант във Варна, изпращали ѝ издръжка, а тя отвреме-навреме работеше в едно кафене в Лабьо като касиерка, за да си помага. Кристина си имаше стабилен приятел–немец, с едно малко странно северно, скандинавско мъжко име. Та Кристина и нейният приятел ме поканиха една вечер у тях на вечеря, хапнахме вкусотии, приготвени от двамата, пийнахме по бира. Посрещнаха ме чудесно. Те си живееха на квартира, много близко до института. Той беше син на някакъв местен министър в правителството на Шлезвиг-Холщайн, много интелигентно и възпитано момче. Мартин Шют все казваше, че германецът е извадил голям късмет, като се е залюбил с хубавата българка. При следващите ми ходения в Кийл не пропусках възможността да се срещнем с Кристина на по кафе и да си разказваме кой каквото има за разказване. Беше наистина приятно и възпитано момиче. Искаше да остане в Германия и да си намери там работа като аптекарка. Години по-късно намерих името ѝ във Фейсбук, писах ѝ, за да я попитам дали това е същото момиче, с което се познаваме от Кийл, но тя не ми отговори. Само стана ясно, че се е завърнала в България. Нейният младеж (дали са още заедно?) защити докторска дисертация в института при известния професор Клемент по фармацевтична химия, който по едно време беше директор на същия институт. Ще продължавам да я издирвам в България.

1Фармацевтичен факултет – София

Няма коментари:

Публикуване на коментар