Плагиаторът

Помагалото

Наскоро един колега и добър мой приятел ми съобщи, че е открил едно странно „учебно помагало” по органична химия, в което голяма част от учебния материал е дословно преписана или копирана от моите PDF-лекции, които започнах да предоставям още през 1995 г. на моите студенти за безплатно сваляне от Интернет, а също така бяха любезно предложени и от сайта The Life SciencePortal. При това въпросното плагиаторско пособие се продаваше в библиотеката на ХТМУ в София. Изданието е на ХТМУ от 2011 г. Разбира се излишно е да отбелязвам, че никъде в цялото издание не се споменава моето име като автор, нито пък са цитирани някъде моите лекции. Не мога да виня рецензентите, вероятно не са знаели за съществуването на моите лекции. Ще отбележа също и немалко значителния факт, че с тези „свои записки” като „учебно помагало” плагиаторът Петър Тодоров е участвал в конкурс за доцент и е бил успешно хабилитиран!

Аз естествено много се разгневих, както би се разгневил всеки нормален човек, когото ограбват и който е сгащил крадеца. При това крадецът по никакъв начин не се е опитал да се прикрие, да избяга или да се престори на невинен. Напротив, делото му лъщи нагло-откровено с цялата си скверна отразена светлина, защото кражбата е абсолютно очевидна и съвършено лесно доказуема.

Все пак аз реших да си направя труда (отне ми доста време) и да съставя две таблици. В едната посочих кои откъси от „записките” на кои от моите публикувани в Интернет PDF-лекции съответстват 100 %. В другата поместих като илюстрации само някои от многобройните крещящи примери от „записките”, съпоставени със същите откъси от моите отдавна публикувани PDF-лекции. Става дума за тотално и безсрамно „copy-paste” действие. Който е писал формули, схеми и фигури в химически публикации знае, че това е много трудоемка и времеемка работа, изисква сериозни умения и добро познаване на съответния софтуер.

В текстовете на моите писмено развити лекции – във вид на глави от учебник – е вложен моят преподавателски опит и подход, те са дълбоко премислени и усъвършенствани с течение на годините. Всеки, който ги е чел, и особено всеки студент, който е учил по тях, ще потвърди това. Тези лекции са изцяло мой авторски труд, не са заимствани от никъде. Разбира се фактологията е принципно еднаква за всички учебници по света, не съм си измислял нова органична химия, но съм се старал да поднасям и без това сложния материал на едно по-достъпно равнище, а където е възможно – и по един по-увлекателен начин. Всяка от тези лекции е плод на няколкомесечен труд.

В сайта си съм посочил: „Тук ще намерите развити като глави от учебник някои от лекциите ми по органична химия – може безплатно да ги свалите  (PDF формат).и да ги изпечатате (с нетърговска цел).” Накрая се подчертава изрично: „©1995-2016. Авторските права запазени.” Явно гражданинът е сметнал, че това за него не се отнася.

Не зная дали може да се очаква, че Тодоров ще ми се извини публично и дали ще ме цитира в следващото си издание (ако има такова) поне като „ползвана литература”. Но се възползвам от правото си да информирам моите колеги и студенти за това плагиатство по начините, които съвременните средства за информация предлагат.

Нарочно не придумаешь – неизмислени случки

Някои от историите, които искам да разкажа по-долу, звучат като вицове, може би някои читатели, особено ако са поне малко химически грамотни, няма да ми повярват. В един съветски вестник навремето имаше рубрика "Нарочно не придумаешь". Нали не си мислите, че аз – в минути на размисъл и скука – се занимавам с изобретяване на невероятни случки. Не, всичко това са реални случки и събития...

Значи, работата е там, че първоначално няколко години работех в Института по органична химия на БАН, където бях свикнал да слушам и да участвам в обсъждане на доклади и научни резултати на редица изтъкнати наши учени-химици, на първо място проф. Никола Моллов, първият "голям доктор" в органичната химия, проф. Н. Мареков, проф. Илия Огнянов, проф. Ал. Ораховац, проф. Иван Юхновски (по-късно академик), проф. Благой Благоев, и разбира се много други, някои от които тогава още като млади, в началото на кариерата си, като Иван Иванов (по-късно член-кореспондент), Марин Арнаудов, Симеон Попов (по-късно професор), Лалю Мондешки, Джони Пожарлиев (по-късно член-кореспондент), Момчо Момчев и още, и още... Случваше се в докладите им доста неща да не разбирам, бяха на много високо научно и теоретично равнище, невинаги ми достигаха знания и опит, за да мога да ги проумея. Обикновено си мълчах по време на колоквиумите, за да не би да кажа някоя глупост поради незнание. С тези нагласи – на възхищение и преклонение към по-опитните и по-знаещите от мен – през 1970 г. преминах на друга работа – като асистент по органична химия, и попаднах в една по-друга, доста по-различна социална и професионална среда.

Искам да подчертая, че в описаните по-долу историйки не става дума за тънкости на занаята или за някакъв висш пилотаж в химията. И до ден днешен, като чета някои статии в литературата, се възхищавам на гениални хрумвания или открития, на възхитителни експерименти от колеги-химици или фармацевти по света. Не, ще стане дума за елементарни грешки, фундаментално неразбиране, уникални абсурдни твърдения, понякога противоречащи не само на химията, но и на природните закони изобщо, а също и на здравия разум.

Случка № 1: Учёным можешь и не быть, но кандидатом быть обязан

Един колега асистент, когото тогава познавах още твърде малко, искаше да апробира своята кандидатска дисертация. Прегледах представения ръкопис и останах потресен. Беше изпъстрен с абсурдни формули и схеми, липсваха аргументи и доказателства, нямаше ЯМР и други важни спектри, грешно проведени и интерпретирани анализи. Няма да забравя, как в предложената от него структура на главния продукт имаше едновременно натриева сол по една карбоксилна група и в същото време, на друго място в молекулата, имаше ацетатен анион. Не се сдържах и обясних, че това е невъзможно – веднага би се отделил натриев ацетат. И редица други елементарни грешки. Апробацията беше неуспешна. Години по-късно той докладва отново, този път пред факултетския колегиум. На екрана показваше ЯМР спектри, които уж трябваше да доказват структурата. Но беше съвсем очевидно и аз обърнах внимание на това, че наред с ясните остри сигнали на едно от веществата, пробата е сложна смес, което със съвсем просто око си личеше от едни съществени по интензивност "хълмове" и "баири" из целия обхват на спектъра – доказателство, че всъщност пробите са недефинирана смес от над десет вещества. По-късно това потвърдиха и съветски учени, на които той беше изпратил пробите за анализ и мнение. Апробацията пак не успя. У този колега обаче завинаги остана горчивината, че аз го мразя и че искам да му попреча в кариерата (която впрочем беше започнала в Института по свиневъдство във Враца).

Случка № 2: Злодей в научния съвет

Колега участваше в конкурс за доцент. Като член на СНС по фармация прегледах материалите по конкурса. Бяха представени наред с публикациите и множество нормативни документи, т. нар. отраслови нормали, които по същество не са научни трудове, понеже се основават на известни аналитични методи и на литературни данни. Ако се отсееха и трудовете от дисертацията, публикувани във второстепенни съветски списания, оставаха само шест труда на български език в не особено престижни наши издания. Обект на изследванията бе влиянието на храни (напр. фасул, грах) и топли напитки (липов чай) върху действието на популярни лекарства. После се провеждаше тънкослойна хроматография на екстракт от урината на доброволци, изяли храната или изпили чая. Цитати имаше много малко, помня, че единият от тях беше в популярна наша брошура за лечебни чайове и билки. Двамата рецензенти в конкурса бяха дали изцяло положителни рецензии, без сянка на критика. В изказването си посочих, че научните приноси са повече от скромни и че са недостатъчни за хабилитация. Изразих недоумение от факта, че в двете рецензии много текстове при съпоставка са абсолютно идентични, дума по дума еднакви. Обяснението на рецензентите бе, че те се познават толкова отдавна, работили са толкова дълго време заедно и нищо чудно, че мислят и пишат по един и същи начин! Истината обаче беше ясна - и двамата бяха преписвали от предоставената справка на участничката в конкурса, често срещана практика сред рецензентите. По-късно, когато докладвах този конкурс в комисията на ВАК (председател по онова време беше академик Панайот Бончев), отново представих впечатленията си от кандидатката. С един голям професор-фармацевт бяхме депонирали и писмено възражение. Конкурсът остана без резултат. По-късно председателят на научния съвет отправи най-обща критика, че "някои членове на съвета" не защищават решенията на съвета, когато докладват във ВАК.

Случка № 3: Графики и диаграми – страхотни, научен принос – хм...

На едно от първите заседания на катедрения съвет (тогава ръководител беше Дамян Данчев, още доцент) един от колегите докладва дисертационния си труд, работен в продължение на години, започнат някога още като редовна аспирантура. Ставаше дума за тънкослойна хроматография (ТСХ) на морфинови алкалоиди. Отзивите на повечето колеги и изказаните мнения бяха суперлативни. Кандидатът за "кандидат" беше направил стотици, а може би и хиляди хроматограми в най-различни системи от подвижни фази и адсорбенти и бе нарисувал чудесно изглеждащи графики и диаграми. Външният вид на ръкописа (тогава още нямаше компютри) беше наистина супер. Но къде беше научният принос? Това, че в едни системи един алкалоид отива по-нагоре от друг и че в други системи става обратното, не ми се виждаше особено важно нито за теорията, нито за практиката. Липсваше каквато и да е форма на теоретична интерпретация или обобщение на резултатите. В моето изказване на съвета казах, че – обратно на останалите колеги – не виждам какъв всъщност е научният принос и че ние в нашата работа ежедневно правим десетки хроматограми, за да следим реакциите, че това е рутинна ежедневна практика. Доста години по-късно се появиха редица теории на ТСХ (напр. Л. Р. Снайдер, М. Паламарева и мн. др.), но те са на съвсем друго научно равнище, международно признати. Изказването ми беше възприето като заяждане. Разбира се човекът си защити кандидатската без проблеми, доколкото помня с пълно единодушие в съвета. После стана партиен секретар.

Случка № 4 - Млада асистентка, бивша студентка, сега вече доцентка...

Млада наша асистентка, бивша моя студентка, една от добрите, проявила се отлично на изпита, по едно време представи пред СНС своята дисертация. Общо взето темата беше комбинирана - органичен синтез и анализ. От синтетичната част на екрана бяха прожектирани ЯМР спектри, от които безпощадно ясно се виждаше, че предполагаемите съединения не са чисти и трудно можеше да се определи дали отговарят на предполагаемите структури. Повече се наблягаше на анализа. Но как се прави аналитичен метод за нещо, което не е индивидуално химично вещество? Липсата на доказателства за чистота всъщност обезсмисляха цялата останала част от "труда". Тя защити успешно, само с една "бяла бюлетина". Не беше моя, аз гласувах "за" (и досега ме гложди съвестта). Няколко дни след защитата я повиках в кабинета си да поговорим. Казах ѝ моите аргументи, обясних ѝ, че дисертацията не струва пукната пара. Изненадата беше голяма, когато я чух да казва "Знам, истина е, веществата ми бяха едни такива лепкави, очевидно нечисти, но научните ми ръководители казаха да карам нататък". "Защо преди защитата, дори преди да я напишеш, не дойде при мен да обсъдим, да потърсим причината, да намерим начин да пречистим продуктите?" – попитах. "Беше ми забранено да общувам с вас..." – беше отговорът. – "Как така? Кой ти забрани?" Смутена, тя отговори "Ами, научните ми ръководители..." Тогава ми стана ясно, че не съм прегрешил чак толкова, когато съм гласувал "за". Всъщност тя не беше толкова виновна за лошото качество на дисертацията.

Случка № 5 - Дал съм само по-важните сигнали...

Редовен докторант в катедрата (не мой!) написа чернова на дисертацията си и – по традиция – предостави "творбата" си на колегите за мнение и препоръки. Имаше много пропуски и грешки, доста от тях – груби. Например в ЯМР спектрите не бяха изброени и изтълкувани всички сигнали, а на забележката ни по тоя повод той отговори "Ами аз съм дал само по-важните сигнали?" Никакво обяснение за критерия, по който е преценил кои са важни и кои – не. Но това е дълбоко погрешно и смешно! По правило се дават абсолютно всички сигнали, дори ако не успеем да интерпретираме някои от тях. А един колега беше изчел много подробно дисертацията и имаше няколко листа, изписани с намерени грешки. Дисертантът на няколко пъти отказваше да чуе тези забележки и да уважи добросъвестния труд на колегата ни. Един ден се съгласи, но само петнайсет минути по-късно бил казал "съжалявам, нямам повече време да обсъждаме". Моят колега беше бесен и с основание. Всички забелязани грешки бяха предоставени на докторанта, но каква беше изненадата ни, когато на предварителната защита се оказа, че те не са взети предвид и не са коригирани. Това никога не се беше случвало по-рано. На въпрос на акад. Е. Головински "Вярно ли е, че не сте се съобразили с направените препоръки?" докторантът смънкал нещо от рода "Ами ще ги оправим". Апробацията пропаднала (аз по това време не бях в страната). Но имаше и още нещо интересно: една от формулите беше катастрофално сбъркана! Няколко пъти му казахме да я оправи. "Е къде е сбъркана?" попита ни той. "Мисля, че ще е по-полезно за вас сам да си намерите грешката и да я коригирате" – казах аз. Дори намерих, че тази грешна структура вече беше публикувана в една от статиите на младия човек. И това му посочих, очевидно рецензентите на списанието не бяха го забелязали. Е след няколко дни най-после си видя грешката и поне в дисертацията бе отстранена. Обаче публикуваната грешка си остана в световната литература... Излишно е да казвам, че защитата беше успешна, въпреки че повечето грешки така си останаха без внимание...

Случка № 6 - Дихроизмът може да е кръгов...

Това е един позитивен спомен, доста поучителен. Един колега работеше по изолирането и строежа на една голяма група алкалоиди. Имаше голям успех в тази област и публикува правилните формули в реномираното списание Phytochemistry. В един момент ми каза "Абе знаеш ли, има един метод, който се използва са уточняване на пространствения строеж на алкалоидите. Нарича се кръгов дихроизъм (circular dichroism, CD)." Знаех, бях го учил, но не се бях занимавал отблизо с този физичен метод. Съответната апаратура беше налице само в Института (ИОХЦФ) на БАН. Но колегата не се отказа от идеята да приложи метода към своите "рожби" – откритите от него алкалоиди. Започна да събира дебели книги на руски и английски, събра може би 5-6 монографични издания, отнасящи се за CD. След това в продължение на 1-2 месеца стана необщителен, не можеше нито да се говори с него, нито да се пие бира, беше се вглъбил изцяло в темата и само споделяше с една-две думи колко е възхитен от този метод. Може да се каже, че беше адски силно мотивиран от интереса си да приложи метода CD към своите съединения. Междувременно беше поканен от един прочут швейцарски професор да поработи при него в Цюрих. Там колегата успя да проведе мечтаното изследване и на бял свят се появи – две години по-късно – публикацията "Chiroptical Properties of the Protoverbine Class of Macrocyclic Spermine Alkaloids" в добре известното в химическите среди реномирано списание Helvetica Chimica Acta.

Няколко пъти казвах на един колега "Кандидатствай за стипендия в Германия, имаш добри шансове". А той все се оправдаваше: "Но аз не знам немски". "Ми ще го научиш, бе" – казвах аз. Но той не го научи. Един друг мой приятел пък обичаше да цитира фразата: "Не е срамно да не знаеш нещо, срамно е да не искаш да го научиш!"... 

Р Е Н И

(Райна Тошева, 1949–2003)

Ако човек се загледа внимателно, ще установи с недоумение, че досега в блога си не съм споменал абсолютно нищо и никога за моята Рени, въпреки че постоянно си мисля за нея и за времето, когато бяхме заедно. Тя е най-важният човек в живота ми, но след като я загубихме – точно преди десет години – ми беше много трудно да си спомням и да пиша каквото и да било за нея. Веднага нахлуваха хиляди спомени, връщаше се тъгата и шокът от последните дни на живота ѝ...

На гости... 1998 г.

Навършиха се 10 години от онези черни дни, а скоро наближава и нейният 64-ти рожден ден (20-ти ноември). Все още ми е трудно да пиша за нея разбира се и винаги ще ми бъде трудно, но не искам вечно да избягвам този мой дълг.

С Рени решихме да споделим живота си на 15 април 1980 г. На тази дата попаднахме с нея във веселата компания на едно емоционално събиране у Мери. Партито беше чудесно и след няколко съвместни блуса (чуйте това: Танцувам блус - Диана Експрес) стана ясно, че искаме да сме заедно в по-нататъшния си живот... Чувствата ни избухнаха като експлозия, изглежда в резултат на многогодишно натрупване.

Всъщност с Рени се познавахме от много по-отдавна, още от 1970 г., когато постъпих на работа във ФФ. Тя също наскоро бе постъпила на работа в една съседна лаборатория. Винаги сме си били симпатични един на друг, често си пиехме заедно кафето и си говорехме за нещата от живота. Може да се каже, че бяхме добри приятели. Тя винаги беше лъчезарна и усмихната, студентите я обожаваха и се радваха искрено, когато тя беше на смяна по време на упражненията им.

На работното място (2001 г.)

Нейната прекрасна дъщеричка беше през 1980 година едно красиво жизнерадостно осемгодишно детенце с дълги руси коси. Още същото лято отидохме тримата заедно на море в Ахтопол, където стана ясно, че с Деси ще се разбираме чудесно. Това беше голям късмет и изключително важно за нас. На следващото лято, пак тримата заедно, изкарахме почти един месец на море в Мичурин. Вече бяхме станали едно семейство, въпреки че Деси все още ме наричаше "чичо Иво"... Беше юли 1981-ва, тогава заедно с Рени отказахме цигарите – по същото време, когато си отиде Людмила Живкова (не че е толкова важно за отношенията ни, но научихме за това събитие в Мичурин точно по онова време.)

Рени беше от малкото хора, които се харесваха на всички, всичките ѝ колеги я обичаха и уважаваха. Не познавам някого, който да може да каже нещо лошо за нея. С всички тя се държеше непринудено, ведро и добронамерено. Професията ѝ бе свързана с контрола на аптеките в София и страната, но фармацевтите в тях не можеха да ѝ се сърдят, дори тогава, когато тя им пишеше наказателни актове или предписания. Тя не се заяждаше никога, опитваше се да ги убеди, че трябва да коригират дейността си в съответствие с правилата и законите. За мен ярко показателен е 50-ият рожден ден (1999 г.) на Рени, на който дойдоха десетки нейни колеги-фармацевти и приятели, затрупаха я с много цветя и подаръци. Празненството се състоя в Клуба на фармацевта на ул. Карнеги, който в един момент се оказа тесен за всичките ѝ гости. Тя се радваше на всички и беше много щастлива.

2001 г.

Винаги съм се възхищавал от нейната психологическа уравновесеност и устойчивост. Почти не помня случай да съм я видял ядосана и разярена, възмутена – да, но винаги се опитваше да контролира гнева си... Сигурно ѝ е коствало усилия.

Разбира се беше безупречна и изключително грижовна майка. Винаги съм се радвал, че бяхме единодушни за възпитанието на децата. Принципът беше: детето трябва да се поощрява, да се похвали, когато се проявява добре и когато всичко е наред. Друг е въпросът, че Деси беше изключително разбрано и добро дете и не ни е създавала проблеми. Само един по-ясен неприятен спомен ми се върти из главата, когато тя веднаж, вече дванайсетгодишна, не се прибра навреме от училище, както очаквахме – към 1-2 ч. следобед. Живеехме тогава в Младост-2 и аз се щурах притеснен из улиците на квартала, надявайки се Деси отнякъде да се появи. Тогава още нямаше мобилни телефони. В това време Рени също беше много разтревожена, но търпеливо и мълчаливо чакаше у дома. Нейното разбиране беше, че ако се е случило нещо лошо, то ние по никакъв начин не бихме могли да попречим то да се случи и че вероятно обяснението за закъснението от училище ще се окаже съвсем тривиално. И наистина – на Деси ѝ беше хрумнало да се разходи из Зоологическата градина с приятелки, прибра се след 17 ч. привечер... Нито сме ѝ се карали, нито сме я наказвали, не беше необходимо, тя разбра, че е постъпила необмислено. Оттам нататък Деси винаги се обаждаше по телефона, ако се наложеше някъде да закъснее.

През лятото на 2002 г. се осъществи голямата мечта на Рени – да отидем на море (Китен) заедно с нашето малко внуче Ици (Христо), което обожавахме. Ицето беше тогава само на четири годинки. Въпреки честите болки, Рени успя да се порадва на веселото чуруликане и щастието на малкото момченце, което беше за първи път на море. За кратко време бяхме истински баба и дядо с внуче на море, това бе неописуемо изживяване.

Когато управителката на КАЛ (звучи лошо, но така се съкращаваше "Контролно-аналитична лаборатория") се пенсионира, се обяви конкурс за нов управител. Освен Рени се кандидатира и една от нейните колежки, но с по-добър "партиен актив". За допълнителна оценка на техния професионализъм и компетентност тогава бе привлечен известният фармацевт-аналитик, доцент Петър Зиколов. След като проведе разговор с двете кандидатки той недвусмислено и категорично предложи за нов ръководител Рени. Като шеф на КАЛ тя се справяше отлично и цялата лаборатория (тогава шест души) я ценеше и обичаше изключително много.

От последния рожден ден
с Дафи и Вержи (2002 г.)

Много често в живота си съм се колебаел като магаре между две купи сено и съм се чудил как ще е по-добре да постъпя – докато в един момент разбрах, че ако се обадя на Рени по телефона, тя в миг ми предлагаше вариант на решение, което в повечето случаи се оказваше правилното. Проявяваше решителност и често необяснима за мен мъдрост и зрялост. Радвах се на толерантност и великодушие към някои мои, понякога недотам прекрасни, постъпки...

Едва ли човек би си помислил, че ще опиша тук биографията на Рени с подробности. И едва ли някой би очаквал, че мога да намеря в спомените си нещо компрометиращо за нея. Искам само да кажа, че тя остана непоправим оптимист до края на живота си. Няколко дни преди да ни напусне ми казваше: "Ще видиш, че ще ми мине..."

(вж. също  Кратка служебна биография)

11.11.2013 г.

За честването 125 години на Софийския университет

Sofia University St. Kl. Ohridski

Драги организатори на честването 125 години на Софийския университет,

Въпреки че това не е анкета, най-лесно и най-удобно ми е да отговоря на вашите въпроси (отговорите са оцветени в синьо, за да се отличават):

Как стигнахте до решението да учите в Софийския университет?

• В гимназията бях силен във всички природни науки, колебаех се между физика, химия и математика. Бях доста зле по история, география и литература. След това в казармата (1961-1963), след многочислени разговори с приятели и поради факта, че баща ми беше химик и възпитаник на Софийския университет, пък и домът ни беше пълен с книги по химия, реших все пак да продължа професията на баща ни и кандидатствах химия през 1963 г. Изкарах 5.75 на приемния изпит и без проблеми бях приет.

Как избрахте специалността си?

• Мисля, че отговорих и на този въпрос по-горе.

Какво ви впечатли най-много, когато за първи път влязохте в Алма Матер?

• Силно ме впечатли т. нар. „академичен дух“, една атмосфера, различна от гимназиалната, а още по-различна от „родната“ казарма!! Получаването на знания и усвояването им беше основната мотивация и на студентите, и на преподавателите. Имахме страхотни лектори, незабравими колоритни личности. Винаги съм се гордеел с висшето си образование, получено в Химическия факултет на Софийския университет.

Как ви въздейства сградата на Университета?

• Сградата на Физико-математическия факултет горе при Семинарията (тогава „Дворец на пионерите“) беше относително нова, приютяваше и трите специалности – химия, физика и математика. Години по-късно се отделиха три факултета, отново в същата сграда, докато накрая цялата сграда остана само на химията.

Кой беше любимият ви преподавател?

• Труден въпрос, не беше само един. Но ще спомена на всяка цена акад. Димитър Иванов (органична химия), акад. Ростислав Каишев (физикохимия), проф. Ярослав Тагамлицки (висша математика), проф. Александър Раев (физика) и много други велики люде!

Коя е лекцията, която винаги ще си спомняте?

• И тя не беше само една! Целият курс по физикохимия (проф. Каишев) беше брилянтен, по органична химия (проф. Димитър Иванов и проф. Христо Иванов) – модерен, перфектен курс лекции, по физика – интересни и наситени с тънък хумор лекции (проф. Александър Раев).

Кой беше най-тежкият изпит и защо?

• По органична химия, без съмнение, защото материалът бе огромен (макар и разбит на две части) – за всяка част съм чел по 40 дни! Но поне резултатът си заслужаваше – нали целия си живот след това посветих на тази наука...

Кой е най-ценният съвет, който сте получили от ваши колеги или преподаватели?

• От акад. проф. Панайот Бончев: „Да знаеш значи да разбираш!“ Или както бил казал някога Айнщайн – „Недей да твърдиш, че си разбрал нещо, ако не можеш да го обясниш на баба си“...

Как се обличаха и как се държаха преподавателите? А студентите?

• О! Това бяха други времена. Хората бяха по-скромни, по-малко екстравагантни. Преподавателите – мъже обикновено бяха с костюм и вратовръзка, особено лекторите. Дънките бяха непопулярни, защото нямаше откъде да се купят. На черно бяха много скъпи! Между студентките разбира се имаше и (полу)облечени, доста предизвикателни, но това си беше в реда на нещата, нали бяха млади, искаха да бъдат привлекателни...

Какво си спомняте от академичния фолклор?

• Имаше прекрасни и много смешни вицове за професори и студенти. Един от тях много харесвам и досега, ще го разкажа накратко. Един не особено старателен студент живеел под наем на таванска квартира. Многократно не успявал да си вземе изпита по химия или просто не се явявал. Накрая професорът отишъл в квартирата му и помолил учтиво: „Дали сте учили по моя предмет и ако не възразявате, да ви изпитам сега тук??“ Студентът още си лежал в кревата, полуизтрезнял от предишната бурна вечер, и казал „Абе професоре, я ми се махни от главата, не виждаш ли, че сега нямам настроение за изпит“. Професорът се сконфузил и казал: „Е, добре, ще мина някой друг път!“ И си тръгнал. Надолу по стълбите го срещнал изкачващия се нагоре професор по математика, който забелязал отчаянието на колегата си и плахо попитал: „Какво, връща ли?“

Как се придвижвахте до Университета?

• Хубав въпрос. Тогава, по онова време, трамвай № 2 въртеше на колелото на пл. „Йорданка Николова“, сега мисля, че се казва „Журналист“. А до Двореца на пионерите се изкачваше „малкото трамвайче“ по единична линия, пътуваше напред-назад, до горе (до края на гората) и обратно. Обикновено беше с незатварящи се врати и ние висяхме като гроздове от всички стани на старата очукана мотриса (германски „Сименс“ отпреди края на войната). Беше вълнуващо. Не помня да е имало инциденти, тя креташе едва-едва.

Кога за последно прекрачихте прага на Университета, по какъв повод и какво беше първото нещо, което си помислихте?

• Често ми се случва и до ден днешен. Нали още се занимавам с органична химия, макар и като пенсионер. Имам си там много (по-млади) колеги и приятели. Всеки път си помислям едно нещо: всичко си е същото, или почти същото, както си беше тогава, а ние – 50 години по-късно – сме малко по-други...

Какво четяхте като студенти? Каква музика слушахте?

• Четяхме всичко нашумяло и достъпно. Много качествени и евтини книги си купувахме от „руските книжарници“ в София. И научна, и художествена литература. Слушахме преди всичко The Beatles, но се танцуваше главно на блусовете на Ray Charles. Разбира се актуални бяха също Елвис, Рой Орбисън, Бийч Бойз, The Mamas and the Papas, и много-много други, повечето от които тогава бяха забранени от властите, но се снабдявахме със записи по най-различни наши-си канали... Много от нас обичаха класическата музика – Бах, Бетховен, Моцарт, Хайдн, Верди и т. н.

Как изглеждаха аудиториите?

• Перфектно! Сградата беше нова, банките още меришеха на прясно дърво, не бяха изпочупени и надрани. На лекции по математика при доцент (по-късно – професор) Дойчин Дойчинов в претъпканата аудитория бяхме около 300 души, някои по-закъсняли оставаха без места, насядали бяха по стъпалата в пътеките и с тетрадки на коляното. Чудесни лекции!

Кои бяха любимите ви места в Университета? С какви случки ги свързвате?

• В сградата на Ректората ходехме рядко, но особен респект ми внушаваха прекрасната вътрешна архитектура на сградата, коридорът на Ректората, книжарницата, както и аудиториите № 272 и № 65, където понякога се налагаше да слушаме лекции или беседи. В мазето имаше и нелоша и евтина менза. Аулата не ми беше позната по онова време.

Кои бяха любимите ви заведения около Университета?

• Имаше едно ресторантче на края на гората пред пионерския дворец, бяхме го кръстили „Ламаринения кеф“. Можеше човек да хапне шницел пане и да пийне по бира, ако имахме пет лева в джоба... Имаше и едно кафене наблизо, в партера на високия блок до гората. Едно турско кафе струваше 30-40 стотинки.

Кое беше популярното питие от вашето следване?

• Евтина, но и некачествена бира, коняк „Плиска“, руска водка (под 2 лева за половин литър), някакви лимонади. Кока-колата не беше още на пазара, имаше „Алтай“ като далечен заместител...

Какво си спомняте за „Яйцето” и легендарното Маме?

• Не са ми били известни по онова време (1963-1968 г.).

Какво беше предпочитаното меню в мензата?

• Ох, супер, двойка кюфтета с гарнитура пържени картофи и кисели краставички. Заедно с десерта (кисело мляко) = 30 стотинки.

Какво си спомняте от първата си студентска бригада?

• Много вълнуващо беше. Бяхме във възрастта на любовта и всичко беше страхотно. Много емоции и влюбвания. Къде ли не сме били – на строежа на ж.п. линията Калотина-Станянци, на панорамното шосе на Витоша към Щастливеца, брахме памук в село Пъстрогор при Тополовград, в най-далечния ъгъл на България, близо до Турция... Всяка учебна година имахме по две едномесечни бригади в строителството или в селското стопанство.

Какво можехте да си купите с парите от една стипендия?

• Не съм получавал стипендия никога. Но хората (колегите) успяваха някак да свържат двата края.

Кога за първи път влязохте в Музея на Софийския университет?

• Не зная за такъв музей.

Написа:    Иво Иванов

27 март 2013 г.

Хомеопатията и космодиска

Днес по една телевизия (не казвам коя, за да не правя реклама) гледах и слушах един доста смешен спор за хомеопатията. Привърженикът ѝ беше член на някакво "хомеопатично дружество", много напорист и дори агресивен (но не дип много умен). Опонентът му беше нормален здравомислещ лекар, но за съжаление по-плах, леко заекващ и с не особено обмислени аргументи. А аз изцяло бих подкрепил именно него! Защото за мен хомеопатията не е нищо друго освен просто една религия. Привърженикът каза следната гениална мисъл: че хомеопатичното лекарство (ХЛ) лекува само хора, които са болни и имат нужда от лечение; ако си здрав, ХЛ е "абсолютно безвредно" - и без ефект. Това беше по повод на онзи смелчага (физик), който беше изпил 280 хапчета от ХЛ и - представете си - останал жив и нищо му нямало. Е да, но това било така, защото той бил здрав и на него ХЛ не можело да подейства! Опонентът се опита да каже, че в тези хапчета "няма никой" и понякога разреждането е толкова голямо, че я е останала една молекула от активното вещество, я не. Е да, обаче се бил запазил "споменът" за активната молекула и именно той лекувал. Освен това споменът оставял своя следа като променял "структурата на водата" и това също е гвоздей в лечението. Настръхна ми перуката като го слушах този хомео-пат, който според мен си беше чист психо-пат. Защо религия ли? Ами сравнете: "Бог помага само на тези, които вярват в Него".

Отдавна се чудя що за щуротия е хомеопатията. В науката има неоспорими и задължителни за всеки здрав разум фундаментални истини. Има невъзможни неща просто защото са невъзможни. Не е възможно например да се направи перпетуум мобиле. Не е възможно също така да се запали водата и от това да се добива енергия (както твърдеше един небезизвестен български доктор, същият, който запушваше къде-що види озонови дупки, стига някой да му дадеше за тази му високохуманна дейност няколко милиарда, а може и милиона, долара - това беше преди да избухне демокрацията). От ХЛ се печелят луди пари: ами слагаш в хапчето нищо или почти нищо, а после го продаваш сякаш в него има нещо! У нас се предлагат платени курсове по хомеопатия. Можеш да се прегледаш при "хомеопатен лекар" срещу стабилен хонорар (както разбрах, доста по-стабилен от хонорара на "конвенционален" лекар). Толкова ясна и подразбираща се от само себе си е тази шарлатания, че няма мегдан за спорове. Същото е както с "Космодиска" (внимание: продуктово позициониране!) или "Наколенката на д-р Ливайн" (също!). Писах вече в блога си върху тези "методи за лечение": (http://ochemist.blogspot.com/2010/12/blog-post_06.html).
"Мощни магнитни вълни" лекуват (а такива в природата няма!) колянните стави. Евтини пластмасови парченца премахват дископатията - през три ката вълнени пуловери или жилетки... Разберете, хора, това са невъзможни неща - както е невъзможно "да се подкваси морето" (цитирам Ст. Робев). Невъзможно е липсата на лекарствени молекули или наличието на само пет-шест от тях да лекуват болести, срещу които истинската медицина намира лекарствени средства след десетилетия упорита и саможертвена изследователска работа. Да си припомним откриването на антибиотиците. Неведнаж съм питал германски професори по фармацевтична химия за становището им по въпроса за хомеопатията. Разбира се, че и там категорично и официално хомеопатията не се признава за лечебен подход и не се преподава в университетите. Питал съм също германски аптекари (мои приятели): "да шарлатания си е (нем. Betrug), но добре се търси и продава, затова ние не може да не я предлагаме в нашите аптеки". Винаги е съществувала дилемата в здравеопазването: лечение и здраве - или печелене на много парѝ. Световен проблем, който едва ли ще намери решение в близките десетилетия...

Хомеопатията - за разлика от много други шарлатании - си е спечелила правото в обществото, да не бъде считана за измама или за порочна практика. Дори е позволено официалното ѝ практикуване. Нашата родна фармацевтична общественост май няма още твърдо и научно обосновано становище или поне не ми е известно да има. Като здравомислещ химик обаче аз не мога и няма да се примиря никога с измамата, че пет-шест молекули или "споменът" за тях могат да лекуват.

Хомеопатия или космодиск - изберете самѝ!

27 ноември 2012

За гост-студентите и престижа на нашите университети

Думата Gastarbeiter в немския език означава гост-работник. Гост-работниците построиха в процъфтяващата днес Германия подземните градски железници, аутобаните, къщите, парковете и какво ли още не през последните 50-ина години. Като нарицателно тази дума се асоциираше с "гостите" главно от Турция, Гърция, Сърбия, Италия и др. бедни страни, тези гости обикновено имаха неугледен външен вид, не говореха немски, живееха в бараки и в гета. Не се гледа и до ден днешен с добро око в Германия на гастарбайтерите, въпреки че техният принос за благоденствието на германците е огромен.

Точно обратното се отнася за нашите гост-студенти. Техният принос за благоденствието на България е... отрицателен. Още по-отрицателен е той за издигането на престижа на нашите висши училища! Тези гости идват тук не за да добият знания, а диплома. И то без да си дават много зор, стига да имат заможни родители. Както се изрази един мой приятел - те не са тук да учат, а за да дават пари. Бих добавил: и за да вдигнат благоденствието на някои по-отбрани българи.

Днес научих от новините кои са най-добрите университети в света според „Таймс“ (04.10.2012). Разбира се за поредна година нито един български университет не попада в класацията на Times Higher Education World Reputation Rankings. Това никак не ме учудва. Много добре познавам качеството на обучение в някои наши университети, а съм имал възможност и да сравнявам с водещи световни университети. Гостувал съм и/или съм участвал в работата на следните университети: в Бъркли и Рино (САЩ), в Цюрих (Швейцария), в Щутгарт, Кийл, Хале (Заале) и Вюрцбург (Германия), в Лийдс (Англия). Навсякъде в тези наистина престижни университети разликата с българските е не само драстична, тя е катастрофална! Колкото е разликата например между съвременен автомобил "Лексъс" (мейд ин Джапен) и мургава каруца с магарешки впряг, мейд ин Факултето.

Как може един университет, па бил той и български, да се нареди между най-добрите, след като тук (в тази страна!) за престижно се смята, ако като преподавател успяваш изгодно да продаваш изпита си на студентите. И държавната политика е в тази посока. Макар и да не поощрява директно тези практики, държавата си затваря едното око (а често и двете), когато някой университет отваря широко вратите си за чуждестранни студенти, които желаят да заплащат съответната такса за следване (по-рано в долари, а сега в Евро). После се оказва, че те са готови да си плащат и извън регламентираните държавни такси и май никой не се впечатлява от това.

Най-добрият университет в света е Калифорнийски технологичен институт, т.нар. CalTech (САЩ), следван от Оксфорд (Великобритания) и Станфордският университет (САЩ). В Топ 100 на класацията най-много университети има от САЩ - 47, следвани от Великобритания - с 10. Стабилни са атестациите за университетите от Япония, Китай, Сингапур, Индия и Южна Корея. Къде сме ние? Ами няма ни, и още дълго време няма да ни има, нито в топ 100, нито в топ 500...

Голям майтап - единственият представител на Балканите е Турция, която има три университета и пет висши учебни заведения в топ 300! Майтапът е голям, защото в последно време именно турските студенти в България най-успешно пълнят джобовете на българските университети и преподаватели. Отговорете си сами на въпроса: защо тези турски младежи идват да учат тук?? Защото е по-добро образованието ли? Не, разбира се. Защото знаят български ли? Не, не го знаят. Те идват тук уж да учат науките на английски език. Повечето от тях и английски не знаят добре. Но няма лошо, голяма част от преподавателите също не знаят английски. Никой не ги проверява, никой не им изисква сертификат за знаене на английски, и на едните, и на другите. Това обикновено са младежи от Турция, които нямат шанс да отговорят на критериите за прием в турски университет. Много от тях не притежават качества да бъдат студенти въобще, включително и студенти в България. Но те имат едно важно качество - те са платежоспособни! Всички останали критерии отпадат. Разработени са разнообразни начини (методи, варианти) за следване у нас със съдействието на платежоспособните родители:

• Директно заплащане на професора (доцента) за взимането на изпита - класика в жанра.
• Заплащане на (добре) платени частни консултации (уроци), давани от същите преподаватели, които участват в изпита.
• Ходатайства на един преподавател пред друг негов колега, първият от които е получил възнаграждение за услугата.
• Комплексно обслужване - плащаш си дебело на един влиятелен преподавател (например декан или заместник-декан) и той после ти урежда нещата до края на следването! Немаш грижа!

Тези методи (сигурно има и други) не съм ги измислил аз, аз дори не съм и подозирал, че е възможна такава изобретателност. Разказвали са ми ги потърпевши, респективно практикуващи студенти (и преподаватели). При това тук не става дума за законно установената такса за обучение, която в някои университети достига 7-8 хиляди ЕВРО за студент на година.

Та това - за студентите от Турция. Валидно е и за студентите от арабските страни. По-рано същото се отнасяше и за гръцките гост-студенти, но след като постъпихме в Европейския съюз, техният наплив към България чувствително намаля. Длъжни сме да ги обучаваме без такси за чуждестранни студенти. Ще видим докога. Защото и Гърция, и Турция (наскоро) съобщиха, че вече няма да признават дипломите от България без приравнителни изпити. Дано! Нашият министър, граф Игнатиев, беше реагирал остро - как може! Турция ни обижда на образование, ние сме добри, я вижте колко много турски студенти обучаваме, нас ни признават! Признават ни, само че друг път (както казваше едно детенце в един филм).

Кой печели от тази страхотна образователна система? Всички! Студентите, защото получават диплом за висше образование (макар и не от баш престижен университет); преподавателите - защото си пълнят джобовете, портфейлите, чантите, банковите сметки и др. подобни; университетите и факултетите - защото се сдобиват с хиляди и милиони евровци, с които плащат високи хонорари (на който заслужава) и си купуват хубави играчки, като например ноутбуци, айподи и айпади, а понякога има дори за научна апаратура и за мултимедийни инструменти. И за ремонти и обзавеждане остава по нещо. И така - всички са доволни и щастливи! Обаче в световната класация на добрите университети ще влезнем... през крив макарон!

Навремето, когато при мен на изпита пропадаха (поради незнание!) около половината от явилите се студенти, ръководството на факултета ме критикуваше навсякъде и винаги, че съм пречка за извънбюджетното финансиране, даже имаше заплахи, че няма да ми купят нов компютър... Един декан ме упрекна навремето, че съм изпратил десетки чуждестранни студенти да продължат следването си (и плащанията си) в Пловдив (там щели да ми издигнат паметник на едно от тепетата!) и че факултетът щял да загуби стотици хиляди евровци. Това се тръбеше по всеки повод, но когато направих справка в деканата и доказах, че НЕ заради написани от мен двойки тези 28 студенти са напуснали, никой не си посипа главата с пепел. Призивът беше безпощадно ясен: не ги късайте, за Бога, ако искате факултетът да има пари. Сега се правят специални, силно облекчени тестове за чуждестранните студенти, олекотени учебни програми, снижаване на критериите и т. н. Е как да не протестират българските им колеги! Явна дискриминация! Да не говорим, че българчетата се явяват на непосилно тежки приемни изпити още в самото начало, за да станат студенти, а чуждестранците - не. И още нещо: ако чуждестранният студент прекъсне по слаб успех, това не го натъжава, защото на другия ден отива в деканата и подава молба за възстановяване на студентските права, при което молбата му се удовлетворява, взима му се таксата и той продължава да "учи" по познатия вече начин. При българските прекъснали студенти това правило не важи, пропускат една-две учебни години и възстановяват права с приемен изпит, на който трябва да изкарат минимум тройка! И аз питам: с какво са заслужили те тази дискриминация? Мисля, че всички знаем отговора.

Има една стара приказка: сиромахът няма какво да загуби. При социализма се казваше друго: пролетариатът няма какво друго да губи, освен оковите си. Е добре, ние като сиромашка държава (най-сиромашката в ЕС) какво ли можем да изгубим? Има какво - достойнството си, разбира се! Според общоприетата дефиниция думата проституция означава "извършване на сексуални услуги срещу заплащане или друг вид облаги". В по-преносен социален смисъл аз бих дефинирал думата проституция по-общо: извършване на неморални или престъпни услуги срещу заплащане или други подобни облаги. Оставям на читателя да прецени, дали тази дефиниция е приложима към темата на настоящия блогов принос.

Все пак, докато още е възможно, следвайки висше училище в България, да добиеш някакви знания, въпреки системата и въпреки паричните препятствия по пътя, и докато все още много, ама наистина много, искаш да се изучиш, то не всичко е загубено. Познавам поне петима колеги (и приятели), които завършиха в "тази страна" и се реализираха много успешно в най-престижни университетски и/или изследователски институции по света. Като студенти те бяха много бедни, едвам връзваха двата края, и не можеха да си позволят - и дори да си го помислят - даване на рушвети. Но с воля, с упорито учене и надарени с ум по рождение, те съумяха да постигнат едно прилично съществуване за себе си и семействата си. Пропуснах да спомена - с огромен стремеж към самоусъвършенстване и чрез самодисциплина!

Агентът Озон

Ако се чудите, откъде пък се взе тоя агент, веднага ще ви задоволя любопитството: това съм аз!

Преди около седмица получих покана от пощенски раздавач да ида в пощата да си получа препоръчано писмо. Не очаквах такова писмо от никого. Там трябваше да подпиша обратната разписка и погледнах плика - подател беше КРДОПБГДСРСБНА. Бях доста озадачен. Отворих го веднага: оказа се, че са ме открили в документацията на Държавна сигурност! Бил съм "секретен сътрудник" от юли 1974, а през 1976-а съм бил "снет от отчет".

Тогава си спомних една почти смешна история от юли 1974-та, когато едно младо момче, представило се като инженер от тогавашния Комитет за наука и технически прогрес, ме покани да поговорим и да пием по кафе в една сладкарница, не помня вече коя. Говореше ми какво трябва да правя по време на предстоящата ми след две седмици едногодишна специализация в Германия по DAAD. За да "помогна на родината", трябваше да се оглеждам за някой бактериален щам, произвеждащ антибиотици, или за някакви разработки на нови лекарства, или въобще за някоя технология, която би могла да се внедри в България - за да "подпомогнем родната промишленост". Няколко дни по-късно пихме още веднаж кафе и той ми каза как да се свържа със съответния "оперативен работник" в Германия, ако откриех нещо, което да предам спешно на "родината". Аз обаче знаех, че ще се занимавам с чиста наука - както и стана - и че по никакъв начин нямаше да имам достъп до разработването на подобни супер-материали и технологии. Не възразих, не отказах, защото бях чувал от колеги, ходили на дълги специализации, че подобна "обработка" преди заминаване е рутинна. Никога нищо не съм писал, подписвал и с нищо не съм информирал "службите". Това се вижда и от текста на решението:

"Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Разходни документи, отчетени от ръководил го щатен служител, документи от ръководили го щатни служители, съдържащи се в дело Ф1, а. е. 3448 – 2 тома; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3." 

(т. е. "органите" са си отчитали дейност, но нямат материал, написан от мен.)

Дори не знаех, че някога съм бил регистриран като секретен сътрудник на ДС (ПГУ-VII = Първо главно управление, отдел седми "Научно-техническо разузнаване"). След завръщането ми в края на 1975-а никой не ме е потърсил за нищо и никой не ме е питал каквото и да било. Написах само един обичаен отчет за ЦИНТИ, както се изискваше от всички командировани. Това е. Разбира се на ръководни длъжности съм работил много по-късно, чак от 1989 г., т. е. 13 години след като съм бил "снет от отчет"!

Какво означава споменатото криптирано съкращение КРДОПБГДСРСБНА можете да разберете от публикуваното в Интернет Решение № 2-33 от 11.07.2012, отнасящо се за Медицинския университет:

http://www.comdos.bg/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BE/Decision-View/p/view?DecisionID=432

Там ще научите повече и за моите "колеги" от ДС с псевдоними "Райков", "Велев" и др.

Дълго се колебаех дали да пиша нещо в отговор на решение 2-33. Защото ми се виждаше смешно и нелепо така с лека ръка да ми тропосат табелката "агент".  Но накрая реших с няколко реда да опиша моето "агентурно минало", което почти бях забравил.

Със секретен поздрав,
Ваш Озон

25 юли 2012 11:50

POST SCRIPTUM

Все пак, един ден, доста време по-късно, реших да ида до "Комисията по досиетата" с ужасяващото съкращение КРДОПБГДСРСБНА, намираща се вляво от входа на Софийската народна опера (зад паметника на Александър Стамболийски). Трябваше да дам заявка един месец предварително. Но процедурата беше добре уредена, всичко беше точно. И така, на 18 декември 2017 г. – след една реплика на служителката "Ооо, вие сте били сътрудник!" – получих две тънки папки с материали. Бил съм регистриран към VII отдел от оперативния работник (ОР) полковник Алексиев, дело № 10432 "Озон", начало 28.II.1974 г.
Папките съдържаха два вида документи: (1) доклади на щатните "разработчици" за мен и (2) копия от цялата ми – лична и служебна – кореспонденция по време на специализацията в Германия. Маркиран с червено е текстът, с който съобщавам на моите близки, че писмата се получават в Германия разлепени и скъсани и че се бавят повече от необходимото... Явно са чакали "ред" да бъдат прочетени и копирани. В папките нямаше доноси за мен и от мен! Най-красноречиво е решението на "шефа" от 26.07.1976: "да се закрие личната разработка поради липса на данни за С.С." (какво ли значи? може би "секретни сведения"?) И още: "Нецелесъобразно е продължаване на личната разработка за агента Озон". Това е.

11 юни 2018 11:00